Г. Зотов - Еликсир в Ада

Убиецът изпита неудържимо желание да запрати телефона си по блондинката, но се сдържа. Нямаше смисъл да превключва канала, тъй като рекламите винаги се въртяха по всички канали едновременно. Добре, че в момента имаше с какво да се разсее. Но това щеше да свърши и какво щеше да прави сетне? Какво щеше да се случи, след като се справеше с всичките седем обекта и получеше честно спечеления си хонорар? Нима наистина щеше да му се наложи да спре дотук и да продължи мизерното си скучно съществуване, което би трябвало да продължи десетки, че дори и стотици хиляди години?

Едва ли. Той заслужаваше нещо по-добро. Може би щеше да поиска малко еликсир за резерва, като обясни, че е използвал по-голямо количество, отколкото е предполагал. И когато след две години всичко се успокоеше, той отново щеше да тръгне на лов, превръщайки това място в нещо, което то заслужаваше — в истински Ад. Всички свине, които му бяха скъсали нервите, най-сетне щяха да умрат наистина и щяха да отидат там, откъдето нямаше връщане назад. Това, че Поръчителят му имаше доверие, беше много хубаво. Защото в действителност той не разполагаше с никаква възможност да контролира работата му.

Килърът отвори вратата на стилния гардероб с безброй полици и извади оттам закачалка, на която висеше импрегниран шлифер като онези, които им раздаваха служебно на работното място. Така, примката вече беше в джоба му. Нунджакото — също. Като се имаше предвид уникалната физическа сила на обекта, нямаше да е зле да вземе и нож, но това би привлякло внимание. Дали пък да не се запаси и с аерозол с лют пипер? Прекрасна идея! Той прибра флакона във вътрешния си джоб. Добре де, не биваше да се окичва с оръжие като Шварценегер във филма „Командос“. Това му беше достатъчно. По време на нападението трябваше да използва основното си предимство — изненадата, а пък еликсирът можеше да повали и стадо слонове.

Той погледна за последен път снимката, затвори очи и запомни лицето на обекта. Щракна запалката си и хартията се накъдри, гърчейки се в пламъка.

Скоро обектът също щеше да се сгърчи по същия начин, ухили се злорадо той, докато мачкаше парещата пепел в ръка. Разполагаше с още малко време, преди да се заеме с работата си. Може би по новинарската емисия на телевизията щяха да кажат какво ново са предприели копоите. На екрана потрепна мрачната заставка на „Адски вести“.

— За съжаление властите отказват да коментират резултатите от разследването — дърдореше забързано Влад Кистев и стъклата на очилата му проблясваха. Миналата нощ се опитахме да се свържем с Алексей Калашников, който ръководи екипа на Ведомството, за да получим официална информация за убийството на Мерилин. По молба на многобройните ни зрители повтаряме записа на интервюто с него.

От тонколоните се разнесе звънене на телефон, след което се чу познатият на килъра глас:

— Ало. Слушам ви.

— Здравейте! С вас разговаря водещият на новинарската емисия „Адски вести“. Бихме искали да чуем коментара ви за убийството на Мерилин Монро. В момента сме в ефир.

— Върви на майната си.

Последва шум от тресване на слушалка и серия къси сигнали, с които репортажът свърши. Килърът се отпусна назад в креслото и тялото му се разтресе от беззвучен смях. Да, май наистина беше изкарал копоите от кожата им, щом като не можеха да се сдържат и теглеха майни на репортерите в директния ефир! В очите на убиеца се появиха сълзи.

— Останете с нас, рекламите ще свършат бързо! — обеща Кистев и моментално изчезна.

На екрана вече се мъдреше една симпатична двойка — момиче, облечено със светлосиня полицейска униформа, и момче с риза и дънки. „Защо мълчиш? — попита страховито момичето. — Може би ще станеш по-приказлив, ако ти сложа белезници?“ В отговор младежът удари рязко момичето в корема. А след като то падна на земята, започна да го рита. „Белезници ли? — крещеше младежът. — Ще те шибам до припадък и ще те накълцам на парчета, мръсна куко!“ Мелодичният глас зад кадър сладостно изрече: „Антон е бъдещ сексуален маниак? А ти кой си? Жаждата ще ти подскаже!“

Настроението му се развали. Мобилният телефон се заби в екрана на телевизора, примигна за последен път с умиращата си светлинка и отхвръкна в ъгъла. Този път убиецът не можа да се сдържи.

12:00 часа

Двете денонощия се изнизаха с такава скорост, с каквато на Земята минаваха сто години, но играта си струваше усилията. Опасенията му се оправдаха — Менделеев се оказа прав за състава на веществото. Това затрудняваше ситуацията още повече, защото нямаше никакви обяснения как веществото все още не е разрушило всичко в Града.