Г. Зотов - Еликсир в Ада

Естествено, ако й бяха позволили да поживее на Земята малко повече… Може би в такъв случай тя щеше да се промени. Че защо не? Щеше да започне да ходи на църква, а сетне щеше да прочете Библията и може би в крайна сметка дори щеше да се превърне в патрон на някое сиропиталище. Но нима някой й даде такъв шанс?

Жената намъкна през главата си тясната рокля, в която малките й гърди нула номер едва се забелязваха. Не й помогна дори китайският сутиен със силиконов пълнеж, който си бе купила на черния пазар. Тя се обърна към огледалото и се погледна с омраза. Всяка вечер изпълняваше номера си в онова вмирисано на вкисната бира кабаре и всяка вечер пияните потни зрители с бичи вратове и налети с кръв очи я освиркваха и я замеряха с домати. Милионите мъже не гледаха тялото й с влюбени очи, както ставаше на Земята, младите момчета не бяха готови да отдадат живота си за една нейна целувка, а журналистите не я преследваха дори в тоалетната с молба да им даде интервю. В този Град тя беше просто една певачка без глас, от която за четирийсет години нито една жива душа не бе поискала автограф. Макар че навремето разсичаше гордо, като истински ледоразбивач, тълпата от жадуващи хора, които й протягаха умолително листчета през веригата от яки телохранители. Но сега нито един човек не я бе помолил да му се подпише. Нито един човек не й бе подарил едно-единствено, макар и увяхнало цвете. Тогава й се струваше, че обожанието на тълпата никога няма да свърши… Ех, колко наивно от нейна страна. Тук тя беше никоя, просто една статистическа единица от сивата маса, която влачеше жалкото си съществуване, защото й отнеха дори възхитителния й бюст. Кретени! Нима имаха право да постъпят така!

Пластмасовото огледалце полетя към ъгъла и се строши с жален звън. Блондинката изхлипа истерично и закри напудреното си лице с ръце. Не, не биваше да плаче. Предстоеше й да излезе на сцената и ако се разплачеше, щеше да й се наложи отново да се гримира.

На вратата се почука плахо, но в същото време и настойчиво.

— Да-да! — отвърна жената. — Зная, че е мой ред. Един момент!

В пролуката на открехнатата врата най-неочаквано се показа букет цветя. Беше от рози с едри листа, една от друга по-ярки и съвсем свежи, сякаш току-що ги бяха откъснали от храста.

Тя запримига като пластмасова кукла. Стори й се, че сънува. Беше уморена, защото работеше прекалено много. Колко жалко, че тук никъде не можеше да си купи приспивателно.

Мъжът на вратата се поклони галантно. Лицето му почти не се виждаше зад белите рози. Той заговори, а гласът му трепереше и тя си помисли, че причината за това е невероятното благоговение, което изпитваше към нея.

— Отбих се само за миг… Минавах покрай вашето кабаре и не можах да се преборя с желанието си да надникна… Извинете ме за дързостта, но страшно се радвам, че мога да ви видя… И през ум не ми е минавало, че това може да ми се случи. Вие сте мой кумир още от дете. Позволете ми да ви целуна ръка.

Баналните думи звучаха в ушите й като сладка музика. Толкова години не беше чувала такива неща! Жената се изчерви, свали копринената си ръкавица и размърда пръсти.

Неканеният гост направи крачка напред, протягайки букета с лявата си ръка, а в дясната му проблесна малко старомодно шишенце с изящно изработена ръчно капачка.

„Виж ти… Парфюм — развълнува се блондинката, предвкусвайки удоволствието. — Толкова е мило.“

Но сгреши.

21 часа и 34 минути

Сервитьорката, която отиде при тях, не ги попита какво ще си поръчат. Това нямаше никакво значение, защото винаги предлагаха едно и също. Тя завъртя на два пъти колелцето на фалшивата запалка „Зипо“ и запали фитилчето на свещта, която се бе разтекла върху изпъстрената с мазни петна покривка.

— Добър вечер, господа. Имате ли купони?

Вместо да й отговори, Калашников протегна черната пластмасова карта с рогатата холограма в левия ъгъл, стискайки я небрежно с два пръста за единия край.

Сервитьорката примигна, изправи се и започна да мачка къдрите на захабената си престилка.

— Ей сега ще сменим покривката. А освен това с този статут ви се полага неограничено количество „Хелтика“. Изчакайте един момент, трябва да изтичам до VIP-склада.

В Адската жега студената бира се смяташе за невиждан разкош. Алексей кимна небрежно. Лека-полека свикваше с ролята на галеник на съдбата. До него Малинин бе свалил фуражката си и се гърчеше от задуха и любопитство, но деликатно не задаваше въпроси на началството си.