Г. Зотов - Епидемия в рая

Небето окончателно се покри с тъмен пурпур и китайските хартиени фенери край басейна засветиха, обагряйки лениво поклащащата се вода с искрящ цвят. Внезапно Гласа усети съсредоточен изпитателен женски поглед отстрани, който буквално го изгаряше с откровеното си желание и любопитство. Кестенявата дама с дръзкия бански, която преди малко се възхищаваше от залеза, гледаше право в него и се усмихваше, хапейки уж случайно пухкавата си долна устна. На Гласа му прилоша, тъй като много добре знаеше какво означава това от страна на една жена. Трябваше да приеме някакъв по-скромен образ, не биваше да избира същия облик, какъвто имаше в Йерусалим, но го домързя да развихри фантазията си. Защото неговото основно плакатно „лице“ беше на благообразно старче с хитон, дълга бяла брада и тояга. Но беше трудно да се придържа към този образ, тъй като трябваше непрекъснато да се подпира на тоягата, да се хваща за кръста, да охка и да се оплаква от здравето си и от младежта. Трябваше час по-скоро да се скрие в стаята си, иначе някой подлец сетне щеше да надращи втора част на „Скот да Винчи“, а ти иди и доказвай, че не е имало никаква интрига. Между тях и спасителното пространство на хотелската стая имаше само един метър балкон, така че беше достатъчна една-единствена крачка встрани и… Но се налагаше да се усмихне в отговор, иначе щеше да е нелюбезно.

Гласа се усмихна и веднага съжали за това.

— И вие ли скучаете? — попита кестенявата жена на лош, но разбираем английски. — Аз също съм сама тук. И това ми било почивка, няма с кого да си поговориш. Мисля да отида на дискотеката край басейна, да се покефя малко. Ако искате, можем да отидем заедно.

— Не говори английски — отвърна с ужасен акцент Гласа, отпрати още една ведра усмивка на кестенявата жена и хлътна в стаята за част от секундата. А с крайчеца на окото си успя да забележи как на симпатичното й лице, белязано от любопитство и сладострастна нега, се изписаха злоба и разочарование.

Кльощавият рус мъж с неизменния бански от „Лагерфелд“ свали военния бинокъл. Е, сега трябваше да провери къде ще отиде, защото вечерята още не беше започнала. Може би щеше да се отправи към басейна или към коктейлбара. Днес обектът, когото наблюдаваше, изглеждаше мрачен и недоволен, но усилията, които наблюдателят положи, върнаха нещата на мястото им. Биваше си го началството, което с вид на умник даваше ценни указания: задръж го, но не зная как. А ти стой, мисли, раждай идеи и решавай проблема. Но той го измисли прекрасно — плува сума време с акваланг и дърпа хората под водата с помощта на телекинеза, та Гласа се втурна да ги спасява. И така изплаши всички, че днес морето беше равно като тепсия, а на плажа нямаше жива душа. И утре като нищо нито един човек нямаше да се подлъже да влезе във водата, пък ако ще да го молиш. А сетне щяха да надойдат телевизионни журналисти и да дрънкат врели-некипели за някакъв мистичен водовъртеж, който неизвестно откъде се е появил край брега на тропическия остров. Изпрати цели пет есемеса с отчета за успешно изпълнената задача, но те дори не стигнаха до абоната, защото RL2 си бе изключил мобилния телефон. И това ако не е гадост? Пердетата в стаята на Гласа бяха все така спуснати. А това означаваше, че е вътре. Прекрасно. Имаше време да си вземе душ. Русият мъж отиде в облицованата с изумрудени плочки баня, където завъртя никелираната дръжка на крана и пусна водата. Трябваше да изчака повече от минута, защото в тия тропици нищо не беше както трябва и преди да дойде топлата вода, студената трябваше да изтече. Той се обърна с гръб към мивката, потръпвайки в предчувствие на студената струя. Върху лопатките на русия мъж ясно се виждаха два грапави продълговати розови белега…

Настя хвърли недопушената си цигара от балкона и се прибра в стаята си. Направо кипеше от гняв. На няколко пъти измери безцелно с крачки пространството назад-напред, свали мокрия си бански и го прекрачи със загорелите си от слънцето крака. Застана пред голямото овално огледало и се огледа, сложила ръце на кръста. Да, циците й вече не бяха като на осемнайсетгодишна, но поне не висяха като уши на кокер шпаньол… Бедрата й бяха леко отпуснати, целулитът не си губеше времето, но нямаше нищо страшно… Уж беше прикрила е грим и бръчките по лицето си. А маникюрът й беше перфектен. Изглеждаше като напълно нормална трийсет и две годишна жена с годен за чукане вид. Само че кой ли мъж ценеше това? Оядоха се тия мъже. Вече пети ден беше тук, но до този момент не се бе запознала с никого и по цели вечери четеше книга като пълна глупачка. И защо този мъж с къдрави коси и брадичка се изплаши толкова много от нея? Взе, че избяга в стаята си, сякаш че му предложи да участва в оргия. Ох, май наистина нямаше щастие в живота. Настя отвори минибара, извади бутилчица „Смирноф“ и по навик я пресуши наведнъж. В очите й се появиха сълзи. А сега напук на всички щеше да се облече, да отиде на дискотека сама и така да се развилнее, че да им вземе акъла на всички. Докато обуваше късите си панталонки, Настя се сети за разговора на балкона и се изчерви. Мамка му мръсна! Че кой бе този? За какъв се мислеше тоя тип в края на краищата? Да не се мислеше за Бог?