Г. Зотов - Епидемия в рая

Малинин надигна глава от писанието си и се прозя толкова широко, че можеше да послужи за модел на скулптурата „Самсон разкъсва пастта на лъва“. Дали пък да не се усамотеше настрани на онова съблазнително диванче, та малко да подремне? Един бибит знаеше кога негово благородие и Гавраилчо щяха да свършат, а пък времето си течеше — принцът вече стигна до трето ниво. Унтерофицерът затвори дневника си и стана, сетне се напъна, за да вдигне фолианта, който бяха взели от библиотеката, и погледът му се устреми към мечтания диван. Мислено той вече бе положил глава върху него и бе затворил очи, когато се разнесе предателското щракване на брава, а желязната врата се отвори и Калашников подаде глава оттам.

— Ето къде си бил — каза сухо, като че ли през цялото това време Малинин усърдно се бе крил на тавана. — Донеси веднага книгата тук.

След като вратата погълна унтерофицера заедно с дневника и тежката книга, Вартоломей вдигна глава от „Житията на светците“ и се опита да се спогледа многозначително с принца. Но той се бе захласнал в играта на мобифона си и не реагира на Вартоломей.

неделя, 17 часа и 45 минути

Слънцето, небето, морето и облаците сякаш се бяха слели в непоносимо ярък, блестящ с нервни откъслечни цветове пъстър коктейл. Една част от небето изглеждаше виолетова, друга — алена, трета — тъмносиня, четвърта — направо черна. Цветовете се сгъстяваха, а слънцето, което беше паднало като червено кълбо в мекия океан, хвърляше отблясъци през пластовете вода и се потапяше на дъното. Палмите, пясъкът и кърпите край басейна постепенно придобиваха тъмнорозов цвят, а стълпените на плажа хора ахкаха и светкавиците на фотоапаратите им непрекъснато бляскаха.

— Невероятно — чу той от съседния балкон, където една кестенява дама с дързък бански се бе надигнала на пръсти и се вглеждаше в залеза.

— Благодаря — каза безшумно Гласа и се усмихна.

На всеки истински майстор винаги му е приятно да чуе искрена похвала. Толкова часове изгуби, докато рисуваше залеза, докато създаваше Земята, че направо не можеше да ги изброи. Но ако сега кажеше на някого, че за Земята са му трябвали само ШЕСТ часа, никой нямаше да му повярва. Но за сметка на това им беше приятно да гледат крайния продукт. Виж, Луната я майстори два часа, само че на кого му трябваше сега тая Луна? По нея имаше само дупки като по парче швейцарско сирене. Вярно, с Марс се постара повечко, направи го по-симпатичен и дори му избра един такъв елитен цвят, но въпреки това го заряза. И в крайна сметка сега космическите изследователи се учудваха на разрушените марсиански канали и пътища, останали сякаш след живота на извънземна цивилизация. Само че никой не беше живял там! Разбира се, преди да създаде Земята и нейните обитатели, трябваше усърдно да тренира и той тренира, като направи заготовка. Но нямаше как да предвиди всичко — създаде Марс, но забрави да му пусне кислород и когато изпрати първата двойка динозаври на тази планета, те веднага се задушиха. Но за сметка на това направи Земята истински бонбон и на хората направо им спираше дъхът от възхищение: ах, водопадите Виктория; ах, кокосовите гори на Керала; ах, долината на гейзерите в Камчатка (между другото, какво ли ставаше с тях?). Без да страда от фалшива скромност, можеше да каже, че направо е гениален дизайнер. Но със земните животинки май че се престара, защото искаше да постигне разнообразие, само че стана някакво чудо невиждано.

Например защо му трябваше чихуахуа? Че това си беше същинско чудовище, а не куче. И кой би му повярвал, че в началото просто се опитваше да създаде някаква смесица от сова и лалугер? Или защо например трябваше да изобретява трийсет и пет хиляди видове паяци? Да, екологичен баланс беше нужен и други такива, но ако трябваше да е откровен, и двеста видове бяха предостатъчно. Защото, ако в гората един паяк птицеяд паднеше върху лицето на някоя туристка, тя едва ли щеше да се умили, възклицавайки: „Ах, колко прекрасни са всички създания на Гласа!“ Виж, грифовете и хиените ги измисли добре, защото все някой трябваше да яде всичката леш. Вярно, тези създания се получиха ужасно грозни, но за това си имаше оправдание, тъй като страшно бързаше, докато ги майстореше, пък и все пак никой нямаше да се целува с тях.

Гласа въздъхна, загледан в пълзящата по ръба на балкона едра червеникава мравка. Ами тези колко видове бяха? Ама и Ной си го биваше — накарай глупака да се моли на бога и той ще си пръсне челото. Каза му на тоя човек на чист библейски език да вземе от всяка твар по една двойка. Това означава, че два КАКВИТО И ДА БИЛО, дори и най-невзрачните паяка щяха да са предостатъчни в ковчега, само че не — той реши да домъкне по една двойка от ВСЕКИ вид. Къде ли ги навря толкова много? Когато видя натъпкания догоре ковчег, Гласа изпита желание да потопи Ной заедно с кораба, но сподави гнева си. Защото гневът беше вредно нещо.