Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Гас се грижеше за добрите отношение с журналистите, отразяващи обиколката, и с местните в градовете, където влакът спираше. Когато Уилсън говореше без бележки, стенографът му веднага подготвяше транскрипция на речта и Гас я раздаваше. Освен това убеди президента от време на време да идва във вагона, където се помещаваше клубът на журналистите, и да си поприказва неофициално с тях.

Това вършеше работа. Публиката откликваше все по-добре. Отразяването на обиколката в печата си оставаше смесено, но посланието на Уилсън се повтаряше непрестанно дори и във вестниците, които бяха против него. А от Вашингтон идеха доклади, че опозицията отслабва.

Гас обаче виждаше колко скъпо струва на президента тази кампания. Уилсън спеше зле. Главоболието му стана почти непрестанно. Не можеше да смила нормална храна и доктор Грейсън го хранеше с течности. Имаше възпаление на гърлото, което се разви в нещо като астма, и Уилсън почна да диша трудно. Мъчеше се да спи седнал.

Всичко това се пазеше в тайна от пресата, даже и от Роза. Уилсън продължаваше да изнася речи, въпреки че гласът му беше слаб. В Солт Лейк сити хилядното множество го приветства, ала той изглеждаше изцеден и току си стискаше ръцете. Този странен жест напомняше на Гас за умиращ човек.

И тогава, на двадесет и пети септември през нощта, настана суматоха. Гас чу как Едит вика доктор Грейсън. Облече халат и отиде във вагона на президента.

Видяното го уплаши и натъжи. Уилсън изглеждаше ужасно. Едва дишаше. Имаше и тик на лицето. Дори и в това състояние искаше да продължи, обаче Грейсън беше непреклонен остатъкът от обиколката да се отмени и накрая Уилсън се предаде.

На следващата сутрин Гас с натежало сърце съобщи на журналистите, че президентът е преживял тежък нервен срив. Линиите на железницата бяха освободени, за да се ускори дългото хиляда и седемстотин мили пътуване до Вашингтон. Всички ангажименти на президента за следващите две седмици бяха отменени. Между тях имаше и една среща със сенаторите, които поддържаха мирния договор, и на нея трябваше да се планира борбата за ратифицирането му.

Същата вечер Гас и Роза седяха в нейното купе и безутешно гледаха през прозореца. На всяка гара се събираха хора да гледат преминаването на президента. Слънцето залезе, но тълпите стояха и се взираха в сумрака. Гас си спомни за влака от Брест до Париж и за притихналото множество, което чакаше край линията посред нощ. Това се случи преди по-малко от година, ала надеждите на тези хора вече бяха измамени.

— Направихме всичко по силите си — рече Гас. — Но се провалихме.

— Сигурен ли си?

— Докато президентът водеше кампанията си, имаше вероятност сенатът да ратифицира договора. Сега, когато той е болен, шансът това да стане е нулев.

— Съжалявам — рече Роза и го хвана за ръка. — За теб, за мен, за целия свят. — Помълча малко и после попита — Какво ще правиш?

— Ще ми се да постъпя в една вашингтонска правна кантора, която специализира в международното право. Все пак имам опит, който е от някакво значение.

— Мисля, че биха се редили на опашка да ти предлагат работа. И може би някой бъдещ президент ще има нужда от твоята помощ.

Гас се усмихна. Понякога Роза имаше нереалистично високо мнение за него.

— А ти?

— Обичам работата си. Надявам се да продължа да отразявам Белия дом.

— А искаш ли да имаме деца?

— Да!

— И аз. — Гас умислено се взря през прозореца. — Само се надявам Уилсън да не е прав за тях?

— За нашите деца ли? — Роза долови мрачната нотка в думите му и боязливо попита — Какво искаш да кажеш?

— Уилсън казва, че ще им се наложи да водят нова световна война.

— Боже опази — страстно рече Роза.

Навън падна нощ.

Дейзи седеше на масата в трапезарията в дома на семейство Вялови в Бъфало. Беше облечена в розова рокличка. Около вратлето й беше вързана прекалено голяма ленена салфетка. Дейзи беше почти на четири годинки и Лев я обожаваше.

— Ще направя най-големия сандвич на света — каза той и Дейзи се разсмя. Наряза две препечени филийки на квадратчета от по половин инч, внимателно ги намаза с масло, сложи отгоре от бърканите яйца, които Дейзи не искаше да яде, и ги притисна по две.

— Трябва му едно зрънце сол — продължи Лев. Сипа сол от солницата в чинията си, деликатно взе едно зрънце на върха на пръста си и го положи върху сандвича. — Сега мога да го изям!