Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Джейкъб го зяпна. Нищо не разбираше.

— Ще ми помогнете ли?

— Къде е роботът? — попита мъжът.

Джейкъб опита да се изправи.

— Не мърдай и отговаряй на въпросите ми.

— Там… вътре.

Вече нямаше „там… вътре“. Имаше само един голям огнен стълб.

— Вътре? Изгоря ли?

Мъжът се прицели в челото му.

— Не! — извика Джейкъб. — Не, моля ви! Не ме убивайте! Аз съм дете!

И затвори очи.

Прозвуча изстрел и Джейкъб трепна. Но не почувства никаква болка и миг по-късно отвори очи.

Мъжът лежеше на земята. От мрака изскочиха още двама души — висок мъж и изцапана с кал руса жена. Жената се втурна към него, прегърна го и възкликна:

— Дороти мъртва ли е?

Джейкъб кимна и заплака. Жената също.

Плачът им донесе огромно облекчение.

Щорите бяха спуснати и болничната стая тънеше в сумрак. Джейкъб се поколеба на прага. Страхуваше се. Баща му като че ли бе потънал в мекия куп завивки и възглавници, скрит зад плетеница от маркучи и електроди.

А после Джейкъб видя лицето му. Изглеждаше добре. Повика го с едва доловимо помръдване на ръка и се усмихна.

— Влизай, партньоре.

— Здравей, тате. — Джейкъб се поколеба. Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да се пръсне, и той, победен от напиращите в него чувства, се втурна, прегърна баща си и захлипа.

— Спокойно — каза баща му, без да го изпуска от прегръдката си. — Ще се оправя. Извадих късмет.

Останаха прегърнати още няколко секунди, докато Джейкъб овладее сълзите си. Майка му, която стоеше зад него, му подаде кърпичка и той си избърса очите.

— Смело момче си ти — каза баща му. Гласът му бе тих и слаб. — Гордея се с теб.

Джейкъб си избърса носа и отново попи сълзите си.

— Казаха, че куршумът е минал на два сантиметра от сърцето.

— На по-малко — отвърна баща му с нещо като гордост. — Но ти си бил в много по-голяма опасност от мен.

— Но не ме раниха — каза Джейкъб. — Все повтарям това на онази психотерапевтка. Тя се държи с мен все едно съм прострелян двайсет пъти.

Баща му стисна дружески рамото му.

— Нямаш представа колко се гордея с теб. — Замълча, за да си поеме дъх, после продължи: — Джейкъб, има нещо странно в тази история. Крият нещо от мен. Не разбирам защо онези мъже искаха да вземат точно Чарли, при положение че в работилницата имаше поне десет робота, които по нищо не се отличаваха от него. После се появиха федералните агенти, военното разузнаване… да не говорим за онази програмистка от НАСА, която е застреляла онзи мъж. Никой не казва нито дума. Цялата тази работа е… доста загадъчна — каза той и погледна Джейкъб въпросително, сякаш той можеше да знае отговорите.

Джейкъб само вдигна рамене. Не бе казал за Дороти на никого, освен на Уаймън Форд и Мелиса Шепърд, които го бяха спасили. Това бе тайна, която щеше да запази до края на живота си.

— Дан — намеси се майката на Джейкъб, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Добре, добре. Как върви терапията ти, Джейкъб?

— Голяма тъпотия, както и преди.

— Важна е за теб. Не се отказвай. Преминал си през същински ад. Преживял си неща, които нито едно четиринайсетгодишно момче не бива да преживява. Трябва ти време, за да ги преодолееш. Сякаш не ти стигаха другите трудности и предизвикателства.

Джейкъб знаеше, че баща му има предвид опита за самоубийство. Може да изглеждаше странно, но след онази нощ с Дороти и последвалото ужасяващо преследване той бе осъзнал колко глупаво, колко егоистично, колко… идиотски е постъпил. Разбира се, че искаше да живее. Дороти му бе преподала — макар да не бе сигурен как или кога — безценен урок, а именно че животът не е нещо, което можеш да захвърлиш току-така. Може би защото тя бе жертвала живота си заради него.

— Да — отвърна Джейкъб. Знаеше, че никаква терапия няма да може да запълни огромната празнина в гърдите му, останала след Дороти. Имаше толкова много причини да не сподели тази тайна с никого — нито с баща си, нито с психотерапевтката. А тя се появяваше пред погледа му, отново и отново, бръкнала с два пръста в контакта. Следваше мощна експлозия и парчетата от Дороти политаха във въздуха сред фойерверк от огън и искри. Всичко това в отчаян опит да спаси живота му. И наистина го бе спасила. Повтаряше си непрекъснато, че това е една най-обикновена тъпа компютърна програма, но това не помагаше. Никаква логика не бе в състояние да промени чувствата му към нея.

— Беше се привързал към Чарли, нали?

Джейкъб кимна.

— Любопитно ми е… Дали Чарли предизвика тази промяна у теб? Преди това като че ли не се интересуваше от нищо.