Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

— Никой не знае английски — каза Егон по обичайния си стегнат начин, без да обръща внимание на жената и дружелюбния й поздрав, докато минаваше покрай нея към тясното стълбище. Отведе Пендъргаст два етажа нагоре до приятна таванска стаичка с дантелени завеси, стръмно наклонен таван и капандури, гледащи към градчето.

— Вашата стая. Ще останете тук до залез-слънце. Тогава жената ще ви даде вечеря. Аз ще ви чакам долу. Не напускайте стаята.

— Нима трябва да остана затворен тук до вечерта? — извика Пендъргаст. — Та на мен са ми достатъчни само четири-пет часа сън. Бих искал да се разходя из града, да го разгледам.

— Ще останете тук до залез-слънце — рязко повтори Егон и затвори вратата. Пендъргаст чу как ключът се завърта в ключалката.

Докато стъпките на Егон се отдалечаваха надолу, Пендъргаст огледа с едва доловима усмивка старомодната ключалка. После насочи вниманието си към раницата и бурканите. Извади множеството образци, които беше събрал по пътя насам и по време на нощния излет в гората, и подреди пеперудите по дъсчиците с помощта на плоски пинцети, като ги задържаше на място със специални скоби. Когато приключи, легна с дрехите на оправеното легло и моментално заспа.

Събуди се час по-късно, когато някой почука на вратата.

— Да? — отвърна той на английски.

От другата страна се разнесе напрегнатият глас на хазяйката.

— Herr Fawcett, hier sind einige Herren, die Sie sprechen möchten 30.

Докато ставаше, Пендъргаст чу как ключалката изщраква. Вратата се отвори и неколцина мъже със сиви униформи без отличителни знаци, всичките въоръжени и с насочени към него оръжия, водени от Шеерман, влязоха бързо и координирано и го обкръжиха. Операцията бе извършена с безупречна ефективност, без да му оставят възможност да реагира или да се опита да се измъкне.

Пендъргаст присви очи. Отвори уста, уж за да протестира.

— Не мърдайте — нареди Шеерман, без това да е необходимо. — Ръцете настрани.

Докато стоеше мълчаливо с ръце настрани, Пендъргаст беше съблечен и облечен в раирана памучна дреха и груби панталони, подобни на онези, които беше видял в подземието. Стражите го поведоха надолу по стълбите и го избутаха на улицата, като през цялото време държаха оръжията си насочени към него. Поведоха го към пристанището. Странно, но с това затворническо облекло жителите на градчето му обръщаха много по-малко внимание, отколкото когато носеше цивилни дрехи. Явно гледката не им беше непозната.

Никой не говореше. Качиха го на носа на малък кораб, като стражите се подредиха в полукръг около него. Парните двигатели изреваха, съдът бавно потегли и се насочи към мрачната крепост, като оставяше зад себе си разпенена диря.

Пътуването не продължи дълго.

Акостираха на каменен кей и свалиха грубо Пендъргаст на сушата — войниците го ръчкаха с пушките си да върви. Сега старата крепост се извисяваше право пред него, бойниците по външната й стена бяха като някакви черни изпочупени зъби. Тръгнаха нагоре по павирания път, водещ към голяма желязна порта; малка врата в нея се отвори и минаха през нея. Вратата се затвори с трясък зад тях.

Пред очите на Пендъргаст се разкри изумителна картина. Разнебитената външна стена на крепостта скриваше вътрешна постройка, изградена върху руините и старите основи, които бяха подсилени и преправени. Надземната й част беше от железобетон, покрит с влажни петна и изпълнен в характерния за фашистите монументален стил, с гладки стени, прекъсвани нарядко от мънички прозорци, разположени високо горе. Отстрани беше гравиран огромен релеф на Parteiadler на Третия райх — орел със свастика в ноктите, единствената украса върху иначе еднообразните стени и кули на този форт във форта.

Пендъргаст беше спрял да се огледа и един от войниците го смушка в хълбока с дулото на оръжието си и излая:

— Beweg Dich!

Пендъргаст продължи през двора към една врата, водеща в самата крепост. Вътре имаше още много войници — някои стояха на пост, други чистеха оръжията си, трети просто се мотаеха и гледаха Пендъргаст с насмешливи физиономии. Покрай тях забързано минаваха механици, тръгнали по задачи.

След като влязоха във вътрешната крепост, продължиха нагоре, първо по стари каменни коридори и влажни стълбища, побелели от налепи. Разминаха се с неколцина техници и учени в лабораторни престилки, които вървяха надолу, и после излязоха в новата, горна част на бетонната крепост.

Изкачиха спирално стълбище и се озоваха пред дъбова врата. Тя се отвори към неочаквано просторно помещение, от чиито прозорци се откриваше великолепна — макар и ограничена — гледка към покривите на крепостта, езерото и околните гори и планини. Кабинетът беше великолепно обзаведен, със стени от дялан камък, персийски килим, масивно старо бюро между нацистки знамена, с изящни сребърни произведения на изкуството, грижливо подредени покрай стените. Зад бюрото седеше забележителен на вид мъж, истински образец на тевтонско съвършенство — як и мускулест, с пронизващи светли очи, загоряла от слънцето кожа и грижливо подстригана бяла коса. Мъжът се усмихна.