Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Краката на Фелдър се разтрепериха от страх — страх, който досега бе скрит под объркване, болка и изумление. Всичко това беше самата истина.

— Не — каза той и се дръпна назад. — Не. Моля те. Не можеш да го направиш.

Дукчук го смушка в гърба със сопата.

— Ще ти дам пари — запелтечи Фелдър. — Имам сто и петдесет долара в портиерната. Може би двеста. Можем да идем и до банкомат. Ще си остане наша тайна, не е нужно тя да научава…

Дукчук го сръчка отново, този път много по-силно. Фелдър залитна напред и се хвана за парапета, за да запази равновесие. Ако прислужникът го беше бутнал малко по-силно, щеше да се затъркаля надолу по стълбите.

— Не можеш да убиеш човек просто така. Има хора, които знаят, че съм наел портиерната. Полицията ще дойде да ме търси, ще преобърнат цялата къща. — Но още докато казваше това, Фелдър си даде сметка, че полицията няма да си мръдне и пръста. Кой би повярвал, че една дребна възрастна дама е способна на хладнокръвно убийство? Беше наел портиерната под измислено име, не беше казал на никого, че е тук. Дори да дойдеха, ченгетата щяха само да почукат на вратата, да зададат няколко любезни въпроса и да си тръгнат.

Ново силно сръчкване.

Фелдър се опита да преглътне, но откри, че се задушава от страх. Направи крачка напред, после още една и заслиза болезнено бавно, като някакъв старец. Дукчук го следваше на няколко стъпала разстояние.

Времето сякаш забави хода си. Всяка крачка надолу към мазето бе като малка агония. „Убий го. И после можеш да погребеш останките му под пода на мазето за туршии“. Ох, Господи… Господи, наистина щеше да умре. Или това все пак беше някаква гадна, зловеща шега, опит да го тероризират? Нещо не му се вярваше.

Стигна последното стъпало и спря. Бе студено и влажно, единствената светлина идваше от голата крушка горе на стълбището и от колебливи пламъчета от помещението отляво. Пред него започваше тесен коридор, по чиято дължина имаше други затворени врати.

Това беше. Зачака, готов за свирепия удар в главата, за ослепителната болка, експлодираща в черепа му, за бялата светлина, която бързо ще се смени с пълен мрак. Но вместо това Дукчук го сръчка отново със сопата да продължи напред.

Минаха през отворената врата отляво. С периферното си зрение Фелдър видя високи свещи с трептящи пламъчета, странно изрисувани ленени завеси, малки каменни фигурки на пиедестали, подредени в полукръг. Леговището на Дукчук.

Вървяха право към затворена врата в дъното на коридора. Докато Фелдър се взираше в нея, дишането му се ускори и той изхлипа:

— Моля те. Моля те, моля те, моля те…

Спряха и Дукчук му направи знак да отвори последната врата. Фелдър посегна към дръжката. Ръката му трепереше, краката едва го държаха. Едва на третия опит успя да хване дръжката с достатъчно сила, за да я завърти.

Вратата се отвори към пълен мрак, непряката светлина на свещите разкриваше само смътни очертания — бъчви, щайги, наполовина пълни с гниещи репи и моркови, дървени рафтове с буркани, много от които се бяха пръснали и тъмното им зловонно съдържание беше покрило долната страна на лавиците и висеше на засъхнали нишки.

Мазето за туршии.

Фелдър се чу как хлипа все по-силно. Сякаш плачеше някой друг. Дукчук отново го сръчка да продължи напред. Но този път Фелдър не можеше — или не искаше — да помръдне. Вместо това ръката му се плъзна в джоба и инстинктивно стисна малкия плик.

— Констанс — промълви той. И в този момент на най-дълбока криза внезапно осъзна, макар че сигурно го бе знаел много преди това, че е безнадеждно влюбен в нея. Може би го беше знаел, но просто не го бе признавал пред самия себе си. Именно затова беше дошъл тук. И сега всичко бе свършило. Тя никога нямаше да разбере, че е намерил кичура от косата й. Нито щеше да научи цената, която той щеше да плати за него.

Дукчук го смушка отново. И отново Фелдър остана на мястото си, неспособен да помръдне, на прага на мазето за туршии.

Жесток удар се стовари върху дясното му рамо. Фелдър извика и залитна напред. Втори удар го улучи отзад, в сгъвката на коляното, и Фелдър се свлече на земята, челото му се удари в пръстения под.

Това беше.

Внезапно — сигурен бе, че е свързано с откровението относно чувствата му към Констанс — страхът му изчезна. И се смени с нещо като изненада — и гняв. Изненада, че ще си отиде по този начин; че последното нещо, което ще види, е този неравен прашен под, огромното, подобно на дъска стъпало на Дукчук, обърнато частично към него, с дебели черни нокти. И гняв срещу огромната несправедливост на всичко това. През целия си живот беше вършил добро, бе помагал на хората, беше се опитвал да е най-добрият, искрен и добросърдечен… И нима накрая щеше да умре като беззащитна жертва на побъркан убиец?