Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Направих поредния завой и изведнъж водата изчезна, а на нейно място се появиха риф и пясък. Това обясняваше маркировката.

Коленете ми омекнаха, щом се приземих, джетът се беше наклонил силно надясно, а аз се опитвах да го удържа.

Не успях. Преметнах се през ръкохватките и направих салто във въздуха подобно на Чарли Браун в игра на футбол.

Само това си спомням.

Добрата новина беше, че не бях мъртъв.

— Искате ли да чуете лошите новини? — попита Джо Елдридж. — Защото имам такива.

Беше застанал до долния край на леглото ми, а по лицето му се четеше нещо средно между жалост и раздразнение. Полицейският началник със сигурност не беше очаквал да ме види отново толкова скоро, още повече в медицинската служба „Грейс Бей“ с няколко пукнати ребра и леко сътресение.

— Всъщност искам единствено обезболяващи — отговорих.

Не се шегувах. Главата ми пулсираше. Цялото ми тяло пулсираше, по дяволите. Болеше ме дори като мигам.

Както поясни Елдридж, бедата не беше в това, че Спидо се беше измъкнал. Оказа се, че истинското му име е Пиер Симон и се занимава с мошеничества и измами на покер.

Но само това.

— Не бих поверил децата си на грижите му, но той не е убиец — заяви Елдридж. — Не е склонен към насилие.

— Откъде сте толкова сигурен? — попитах.

Той скръсти ръце.

— Повярвайте ми, познавам го.

В дясната ръка на Елдридж мярнах кафяв хартиен плик, но не бях готов още да му обърна внимание. Обяснението „повярвайте ми“ не беше достатъчно. Този Пиер едва не ме уби все пак. Бъдете малко по-подробен, господин полицейски началник…

— А защо го прояви към мен? — попитах.

— В Щатите е издадена заповед за ареста му. Заради някакви чекове без покритие в Ню Йорк, доколкото ми е известно — допълни Елдридж. — Вие имате американски акцент, а подозирам, и доста въпроси. Изпаднал е в паника.

— Изпаднал в паника?

— Сигурно сте наясно с факта, че Търкс и Кайкос се придържа към споразумението за екстрадиране между Съединените щати и Обединеното кралство.

— Не само съм наясно, но съм склонен да го приложа — заявих, но само предизвика усмивка у Елдридж. Втренчих се в него. — Нали не мислите, че се шегувам?

Той вдигна длани.

— Не. Съжалявам, не е това. Никой още не ви е съобщил, така ли?

— Какво да ми съобщят?

— Загубили сте съзнание след катастрофата. Пиер ви е докарал до брега, за да получите помощ. Предполагам, че се е почувствали гузен.

— Почакайте. Значи сте го задържали?

Елдридж се изкиска.

— Чак толкова виновен не се е чувствал — отвърна той. — Изчезнал е веднага след като е била извикана линейка. Но както казах по-рано, той не е склонен към насилие.

Лежах в леглото и слушах Елдридж, но онова, което виждах, ми подсказваше, че има още за казване. Комисарят ме гледаше по същия начин, както при посещението ми в кабинета му. Знаеше нещо, неизвестно за мен.

В този момент всичко ми се изясни.

— Мамка му. Той е ваш информатор, така ли? — попитах.

Елдридж кимна.

— Пиер беше много полезен в разрешаването на случаите ни през годините. В замяна понякога се извръщам в другата посока. Но не това е причината да съм сигурен, че няма защо да го подозираме — добави той.

При тези думи ми подаде плика, който държеше. Цялото ми разследване щеше да се промени. Пътуването ми до Търкс и Кайкос току-що се беше отплатило.

— Нещо за деклариране? — попита митническият служител на летище „Кенеди“.

Да. Малко е да се каже, че не искам да виждам джет до края на живота си. Как ви звучи?

Пилотът на Уорнър Бреслоу ми беше дал телефонния си номер, за да го повикам, когато реша да се прибера у дома.

— Само ми се обадете и ще дойда да ви взема — поръча ми той.

Предполагаше, че ще прекарам в Търкс и Кайкос поне няколко дни, ако не и по-дълго. И аз така си бях мислил.

Но това беше, преди да отворя плика от началник Елдридж.

По обед на следващия ден кацнах в Ню Йорк и се отправих към имението на Бреслоу в квартала Бел Хейвън в Гринич. Раздвояването на погледа ми след катастрофата беше изчезнало. Също и птичките, които чуруликаха и кръжаха в главата ми. Що се отнася до натъртените ми ребра, реших, че ако избягвам кихането, хълцането и ходенето по комедийни клубове, ще мога да ги изтърпя.

— Заповядайте — каза Бреслоу, който ме посрещна на входната врата.

Не беше изненадващо, че гласът на Бреслоу — както и целият му вид — беше унил. Обичайният блясък на сресаната му назад посивяла коса, неговата запазена марка, го нямаше, както и пламъкът в погледа му. Напротив, очите му бяха зачервени и обрамчени с тъмни кръгове, несъмнено от плач и недоспиване. Бузите му бяха хлътнали, а раменете отпуснати.