Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Какво казаха? — попита Менчу.

Първоначално Хулия не отговори; мислите й бяха заети с прекалено много неща. Взирайки се в движението по улицата, извади цигара от чантата си, захапа я и натисна запалката на арматурното табло.

— Вчера са идвали двама полицаи — каза тя накрая, — и задавали същите въпроси като мен. — Запалката изскочи от гнездото и тя я поднесе към цигарата си. — Според човека, който отговаря за доставките, пликът е бил предаден същия ден, четвъртък, рано следобед.

Менчу стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели под блещукащите пръстени.

— Кой го е предал?

Хулия издиша бавно.

— Човекът каза, че била жена.

— Жена?

— Така каза.

— Каква жена?

— Добре облечена, на средна възраст, руса. Носела шлифер и черни очила. — Тя се обърна към приятелката си. — Спокойно може да си била и ти.

— Не е смешно.

— Знам, че не е. — Хулия въздъхна дълбоко. — Но действително описанието отговаря на кого ли не. Не е оставила име и адрес, само данните на Алваро като подател. Поискала бърза услуга. И това е.

Те се вляха в потока на движението. Изглеждаше, че пак ще вали. Няколко ситни капки дъжд се пръснаха върху предното стъкло. Менчу дръпна лоста на скоростите и сбръчка неприязнено нос.

— Знаеш ли, Агата Кристи би написала страхотен бестселър по таза история.

Хулия се усмихна невесело.

— Да. Само че става дума за истинска смърт. — Отново си представи голото мокро тяло на мъртвия Алваро. Каза си, че ако има нещо по-лошо от смъртта, то е гротескната смърт и хората, които после идват да те оглеждат.

— Горкият — каза тя гласно.

Спряха на пешеходна пътека. Менчу погледна встрани към приятелката си и каза, че забъркването на Хулия в тази работа много я безпокои. Самата тя била неспокойна — и то дотолкова, че нарушила едно от златните си правила и накарала Макс да се пренесе при нея, поне докато нещата не се изяснят. Хулия трябвало да направи същото.

— Какво, да взема Макс назаем? Не, благодаря, предпочитам да си се разорявам сама.

— Не почвай пак. И недей да се инатиш. — Светна зелено, Менчу дръпна лоста на скоростите и натисна педала на газта. — Знаеш много добре, че нямам предвид него. Освен това той наистина е сладур.

— Пиявица.

— Е, поне не смуче само кръвта ми.

— Не ставай вулгарна.

— Я виж ти, ето ти я сестра Хулия от манастира „Свето причастие“.

— С такова нещо човек може само да се гордее.

— Слушай сега. Макс може да е пиявица, но пък е толкова готин, че всеки път, когато го погледна, ми се завива свят. Чувствам се като мадам Бътерфлай пред лейтенант Пинкертон… като изключим кашлицата. Или май беше Арман Дювал 30? — Тя изруга подир един пресичащ пешеходец, натисна възмутено клаксона и едвам се промъкна между едно такси и един обвит в дима от ауспуха си автобус. — Говоря ти сериозно, не ми се струва разумно да оставаш сама. Ами ако наистина съществува някакъв убиец и той реши да пречука и теб?

Хулия сви раздразнено рамене.

— Какво предлагаш да направя?

— Не знам. Пренеси се при някого. Ако искаш, готова съм на върховна жертва. Ще разкарам Макс, а ти можеш да дойдеш да живееш при мен.

— Ами картината?

— Можеш да я вземеш със себе си и да продължиш работата у нас. Обещавам да осигуря достатъчно консерви, кокаин, порнокасети и пиене. Ще си се окопаем вътре двете сами, също като във „Форт Апахи“, докато не се отървем от картината. А, трябва да ти кажа още две неща. Първо, настоях да се увеличи застраховката, за всеки случай.

— Какви са тези глупости, „за всеки случай“? Ван Хойс е в абсолютна сигурност при мен, под ключ. Не помниш ли, че платих цяло състояние за алармената система? Апартаментът ми е като форт Нокс 31, само дето вътре няма злато.

— Човек никога не може да бъде напълно сигурен. — Заваля по-силно и Менчу включи чистачките. — Второто, което искам да ти кажа, е да не споменаваш нито дума пред дон Мануел.

— Защо?

— Да не си превъртяла? Милата му племенница Лола само това чака — ще й дадеш повод да съсипе цялата ми сделка.

— Засега никой не е свързал картината с Алваро.

— Бог да пази. Но полицаите не са въплъщение на такт и може да се свържат с клиента ми или с оная кучка, племенницата. Така или иначе, става дяволски заплетено. Изкушавам се да тръсна цялата работа на „Клеймор’с“, да си прибера комисионата и да бягам.

Цяла процесия от сивкави, неясни силуети преминаваха около тях в дъжда, като че ли се движеха в странен, нереален свят. Хулия погледна Менчу.