Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Момче — казвам тихо. — Пускаш го веднага щом стигнеш долу.

Чаровника ме поглежда и се ухилва дивашки.

— Да… — отвръща. — Сър. — Ухилва се отново, отдава наперено чест и скача от ръба на пропастта.

Великолепен е, кучият му син. Дори прави салто, докато пада надолу.

Отново в безопасност в стаята на Железни Кип огледа кутията за карти. Не беше местена, разбира се. И Железни все още не се беше върнал. Кутията, единственото останало нещо от целоживотния труд на Янус Бориг, бе от лакирана слонова кост, инкрустирана с електрон, с кедър отвътре. Кип избърса ръце в ризата си и я отвори.

Извади картите. Оригинали. Можеше да различи мазките на четката по тях. Боята имаше плътност, надигаше се от повърхността на картите, където детайлите бяха предадени най-педантично. Но не бяха просто оригинали. Имената на картите бяха имена на хора — както и на игрални механични карти, — за които Кип знаеше, че никога не са влизали в играта: Гим Нокътя, Диди Падащия лист, Изем Червения, Орея Пулор, Пленника, Новия зелен бяс, Полихромния бяс, Орлов Кунар, Джинг, Барутния заряд, Луксиновите гранати, Убиеца на морски демони, Кремъчния спусък, Искрящото наметало, Ерес, Бен Триокия, Усем Дивия, Ганеш Мечока… Кип спря.

Искрящото наметало? Топките на Оролам! Рисунката показваше презрително усмихнат мъж с гъсти вежди. Беше Вокс. Сивото му наметало беше видимо около шията, където верижката стягаше гърлото му, но надолу тялото изчезваше. Текстът гласеше: „Ако е Светлоцеп, дарява невидимост освен срещу подчервено и свръхвиолет.“

Светлоцеп?

Кип зяпна двете наметала, които се сушаха край огъня. Картите бяха истински. Бяха истински неща и казваха истината. Бяха нови карти… и бяха на хора, които доскоро бяха живи. Кип знаеше, че някои от тези имена са на притеглящи, които беше виждал в Гаристън.

А щом картите бяха на хора, които доскоро са били живи, беше възможно да има и карти на хора, които все още са живи.

Кип запрехвърля картите по-бързо, без да се опитва да улови всички подробности, без да се опитва да се възхити на изкуството… Търсеше.

Правилеца. Сянката. Тала. Огнеръкия. Ахейяд Ярководни. Самила Сайех. Халотрошача. Падналия пророк. Черния ясновидец. Огледалеца. Огледалната броня. Технолога. Новатора. Цветния принц.

Това не беше колода. Нямаше копия на картите, за да може човек да увеличи шансовете си за следващата карта. Това беше съвсем нов комплект, Кип търсеше картата на баща си. Къде беше тя? Какво щеше да му каже?

Зимун Танцьора. Корс Ангиер. Обезсилващия. Регенериращия. Черния луксин. Камата от адски камък. Многоцветните очила. Ангарското влечуго. Андрос Червения.

Смрази се. Гледаше картата на младия Андрос Гайл. Красив, силен, воин, с бял кинжал в ръката, опърпано, издуто около него наметало, и три момчета зад него, едното от дясната му страна, другото — от лявата, третото — едва видимо в далечината.

Оролам, приличаше на герой!

Кип остави картата настрани и продължи. Карабината на Цветния принц. Карабина? Кип дори не знаеше какво означава тази дума. Регенериращия? Ако имаше време, сигурно щеше да разбере някои от тези думи от картинките, но времето беше някак сгъстено. Сякаш някой щеше да дойде всеки момент и да вземе картите от ръцете му и те щяха да се изгубят завинаги.

Плъзгача. Кондора. Възпламенителния мускет. Ган Гуваир. Хелане Троас. Вив Сивата кожа. Юрас Заклинателя. Елм Железния. Прейад Порос. Колача от Агбалу. Бомбата светкавица.

Кип отново спря. Върна се назад. Колача от Агбалу. Мъжът беше оплискан с кръв, с огненочервен ятаган в едната ръка, стилизиран син пламък около другата, без броня, само по разкъсана окървавена туника, под която се открояваха яки черни мишци. Около него лежаха трупове, може би в някакъв дворец. Мъжът беше млад, не носеше готра, къдравата му коса прибрана на плитка в стил, какъвто Кип не беше виждал, но беше неоспоримо командир Железни. Кип беше помислил, че, Янус Бориг работи над картата му, едноок мъж… и не изглеждаше така, но този тук беше командир Железни. По-млад, но определено беше той. Сърцето му се сви.

Колача?

Погледна оръжейната рамка на стената. Ятаганът беше там, най-горе. Почернял гръб, бляскаво острие. Гранати и резба, тюркоаз и раковини.

Искаше му се отчасти да притегли и да се гмурне мигновено в този спомен, но не го направи. Трябваше да прехвърли всички карти, преди някой да го е прекъснал. Със сигурност някой го търсеше, със сигурност не можеше да му позволят да узнае всичко. Беше някак си твърде лесно.