Брент Уикс - Заслепяващият нож

В топлината на огъня го порази една мисъл. Притегли подчервено направо от пламъците и го издърпа през кожата си. Стопли се мигновено. Можеше всъщност да изсуши дрехите си — макар и не толкова бързо, иначе щеше да се изгори. По дяволите, ако не беше такъв глупак, можеше да се е върнал в сградата, когато беше пламнала. Можеше да е изтеглил горещината от себе си… а после какво? Да спаси няколко от съкровищата и да е все още вътре, когато тя се взриви? Сигурно щеше да може да притегли щитове около буретата с барут. Ако се беше сетил.

А дори не се беше сетил да си притегли чадър на връщане към Хромария и да остане сух. Просто не му беше хрумнало. Просто умствено не беше достатъчно бърз за това. „Загубеняк глупав“, щеше да каже майка му.

Но пък той не беше притеглящ през целия си живот, а само от няколко месеца. Все още не беше развил инстинкти. Изтласка от ума си тези мисли и притеснения, лъжите на майка си.

Кутията за карти миришеше на подсладен пресован тютюн с аромат на череша, тютюнът приличаше на плодова коричка. Янус Бориг беше скрила най-ценните си карти в тютюна си. И беше свършило работа. Хитра дърта квачка.

Кип я беше харесвал.

Усмивката му се стопи. Оролам! Тя беше мъртва. Убита.

От Андрос Гайл. Дълбока омраза се надигна в душата му и той стана. „Намери кураж, Кип. Да видим дали само на стареца му стиска да наема убийци.“ Остави кутията с картите на масата. „Не спирай, Кип.“ Слабостта и страхът го приканваха да остане в стаята. Той хвърли кинжала на леглото. Тук щеше да е на по-сигурно от където и да било другаде.

Излезе навън.

— Ще се върна до десет минути — каза на слабия илитиец до вратата. Искаше да му каже да пази стаята с цената на живота си, ако потрябва, но кажеше ли нещо такова, щеше да прозвучи мелодраматично, истерично. А и кой щеше да нахлуе в стаята на командира на Черната гвардия?

Кип не беше чул никакъв сигнал, но преди да стигне до асансьора, Самит се озова до него. Затягаше колана си с атагана.

— Опитваш се да ме спреш ли? — попита Кип.

— Не е работа на един черногвардеец да спира подопечните си да правят грешки. — Макар тонът й да беше ироничен, Самит не се усмихна.

Кип стисна зъби. Помисли си за Янус Бориг. „Няма да ме е страх. Тя заслужава по-добро.“ Когато стигнаха, почука решително на вратата. След малко тя се отвори и се появи Гринуди. Кип чу отвътре музика.

— Трябва да говоря с него — заяви твърдо.

— Висшият лукслорд е зает.

— Веднага, Гринуди.

Неприятното изражение на илитиеца стана ядосано, понеже Кип го нарече по име.

— Веднага, червей! — каза Кип.

Гринуди му обърна гръб и понечи да затвори вратата. Кип пъхна крак в пролуката.

Гринуди го изгледа с гняв.

— Пробвай да ме изхвърлиш, червей тъп — каза Кип. — Само пробвай.

Гринуди погледна Самит и каза:

— Младият господар да остави завесите спуснати. — После изчезна навътре в тъмната дупка на паяка.

— Виждаш ли свръхвиолет? — попита Кип.

— Не. — В тона на Самит се прокрадваше обвинение: ако ти трябваше някой със свръхвиолет, можеше да го кажеш, тъпчо.

— Моя грешка. Изчакай тук. Ако ме убият, ще знаеш кой го е направил.

Кип притегли свръхвиолет и влезе, без да чака разрешение.

Едва не се сблъска с Андрос Гайл.

— Няма да идваш тук без разрешение! — извика Андрос. Замахна да зашлеви Кип, но той го избегна и изрева в лицето му:

— Ти си шибан убиец!

Свирещата на арфа млада жена, седнала в стола, на който Кип седеше обикновено, спря да свири. Изглеждаше уплашена.

— Какво има? — изръмжа Андрос.

— Ти уби Янус Бориг, шибан страхливец!

Усети бързо движение зад себе си. Изобщо не беше забелязал кога Гринуди се е промъкнал зад него, но след миг двете му ръце бяха извити надолу и стегнати с белезници над лактите. Кип изгуби свръхвиолетът и потъна в мрак. Натиснаха го да коленичи.

— Янус Бориг ли? Откъде знаеш за нея? — попита Андрос Гайл.

— Тя ми даде черните карти, с които те победих!

— Смяташ, че бих убил демиург заради игра на карти? Къде беше тя? Тук ли беше? На Ясписите?

— Недей да ме лъжеш! Знаеш, че беше тук. Беше заповядал да ме следят навсякъде, където ходя.

— Нима? Всяко лошо нещо, което става на света, е мое дело, така ли? В колко прост свят живеем — каза Андрос Гайл. — Убили са я? Сигурен си в това, така ли?

Кип изведнъж осъзна, че е на ръба да направи огромна грешка. Каквото и да кажеше, щеше да даде на Андрос Гайл информация. Дори с идването си тук го правеше.

— Защо трябва да повярвам, че не си я убил ти? — каза Кип.