Брент Уикс - Заслепяващият нож

Но не се чувствам луда. Чувствам се забележително като… себе си.

Може би това е знакът, че съм луда — това, че не мога да видя собствената си лудост. Но това е нелогично. Всеки на света може да е луд, ако мисленето, че не си луд, е валиден критерий.

Може би синьото ме изкушава. Да. Може би е това.

Но ако е така, изкушението е логично, а не произволно. Ако синьото представлява някой отделен дух, който шепне сладки греховни неща в ушите ми, би трябвало да ги чувам. Вместо това изпитвам само смътното опасение, че онова, на което са ме учили, не се връзва добре с опита ми.

Отново прехвърлям в ума си една мисъл, която ми се струваше отвратителна в миналото: аз се пресъздавам със синия луксин.

Все още изглежда отвратително.

А нещо по-крайно, например да направя трайни капсули за очите, да действат като сини лещи?

Това пък изглежда трудно. Ако откъснеш очите си от въздуха, те не се справят добре, това е доказано, но ако оставиш дупки за въздух…

Започвам да се заплитам в проблеми. Точно както съм правила винаги. Тъй че… нищо не се е променило. Изобщо не се е променило.

Може би притеглянето те променя. Може би щом започнеш да притегляш синьо, след като си разкъсала халото, вече не можеш да се сдържаш. Но аз току-що притеглих синьо. Малки количества, да. Но нямам чувството, че съм луда, която бълнува, или нещо подобно.

Мога да се самоубия. Вече го разбирам. Пътят е открит и мога да тръгна по него, когато дойде моментът.

Но да се самоубия без цел? Това е безсмислено. Как бих почела с това Оролам, който дава светлината и живота?

Ако изчакам, може да получа шанс да убия самия Цветен принц. Бих могла да му платя напълно за това, че уби Юсеф. Това е разумно.

Стегнатият възел в гърдите ми най-сетне се разхлабва. Оставям гвоздея да се разсипе и притеглям много тънка сламчица, с която пробивам дупка в палатката. Ако палатката мирише на син луксин, ще ме претърсят и ще намерят дупката и пръстена. Трябва да прикрия и най-смътната миризма на варовит луксин. Засмуквам синята прах в устата си и я издухвам навън в нощния въздух. Преглъщам песъчливите късчета, които остават, оплаквам устата си с разреденото вино, което са ми дали, и нищо не остава полепнало по зъбите ми.

Ще живея. Ще продължа да се боря. И ще разкрия загадките на халото. Лягам в мир и заспивам.

Когато пръстите му бавно се отделиха от петте точки, осъзна, че тя не плачеше за Юсеф. Не беше плакала за него, откакто бе умрял. Изобщо не й беше хрумнало.

Кип беше мокър до кости. Студът беше нашественическа армия, прехвърляше всяка граница на кожата му и сееше разруха. Може би най-напред беше завзел мозъка му, направил го беше ленив, глупав. Юмруците му бяха единствените топли точки по цялото му тяло, пламнали от болка. Беше отворил отново раните на лявата си ръка. Не помнеше как.

Усети как нещо се хлъзна надолу по бузата му от дъжда и го избърса. Погледна го в шепата си. Какво по…

По гръбнака му полази мраз, по-студен от ледения дъжд. Милостиви Оролам! Беше късче от мозъка на Ния, отмито от дъжда, сивкаво и синкаво. Беше се лепнало на лицето му, когато куршумът пръсна главата й. Кип потрепери и го хвърли настрани.

Трябваше да се маха оттук. Първо загърна наметалата около тялото си. Без магията сега те приличаха просто на две много избелели изтъркани наметала. Нищо особено. Освен златните верижки. Женското наметало беше много малко, за да му стане, но Кип успя да го нагласи някак. Бяха много тънки, копринени почти, и не пазеха съвсем от дъжда, но бяха по-добре от нищо. Не отвори кутията с картите — не и в този дъжд.

Погледна кинжала. Не го беше прибрал в канията, когато беше вдигнал Янус Бориг и всичко останало, което бе измъкнал от къщата като плячкаджия.

Но нещо не беше наред. Кип бе готов да се закълне, че канията е твърде къса за кинжала. Не, не можеше да бъде.

Пъхна острието в канията и когато го натисна да влезе, блесна мълния, огря цялата уличка и за миг го заслепи. Кип примига и се взря отново в прибраното в канията острие. Канията пасваше съвършено. И все пак той можеше да се закълне, че изглежда по-дълга и по-широка отпреди.

— Пожар! Пожар!

Някой притича покрай него в уличката и Кип изведнъж осъзна, че стои над тялото на една стара жена, пронизана смъртоносно с нож като този в ръката му, в район, който скоро щеше да гъмжи от хора.

И така си беше. Десетки, стотици хора излизаха на улиците.

— Мълния е ударила! Пожар! — викаха хората и тропаха по вратите на съседите си.