Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Ханишу и неговите петдесет бяха предупредени от някакъв бежанец и се върнаха в града колкото може по-бързо. Тиру вече бяха вдигнали стана си в двореца, пируваха около непогребаните още тела на изкланите от тях хора. Брат ми и войниците му пристигнаха посред нощ. Тиру се бяха разпръснали, заспали или пияни и брат ми връхлетя върху тях като лъв. Беше на осемнайсет и вече имаше две дъщери и син. Намери труповете на жена си и децата си. Тиру им бяха причинили… неописуеми неща. Брат ми полудя. Воин в разцвета на силите си и див притеглящ. Изби ги всичките. Казваха, че се бил като лъв — все едно Анат го е обсебил. Избивал ги до разсъмване. Тогава народът на Агбалу се стекъл около него, обкръжили хората от племето тиру, старци и млади, търговци и цивилни, следващи войската, жени и пастири… и… — Преглътна. — И Ханишу ги изклал всичките. Лично. Тиру наброявали две хиляди фамилии, и тиру вече ги няма. — Подаде картата на Кип. — Внимавай какви спомени избираш да видиш, Кип. Защото ще запомниш това, което откриеш, завинаги.

Кип знаеше, че не бива да си отваря устата, но не можа да се сдържи.

— А ако истината в тази карта е различна от това, което са ти разказали?

Командирът извърна тъжните си очи към него.

— Не мисля, че ще има някакво значение. Загубих повечето хора, на които държах, и загубих брат си. Ханишу вече го няма. Беше сломен от това, което направи. Все още е несравним воин, но вече не вярва на себе си. Не може да води. Вече не е дори стражеви капитан. Не може да носи бремето на отговорността. Всеки път, когато вляза в спор с него, го губя за седмици. — Прокара длан по голата си обръсната глава. — Боя се, че преядох с истина напоследък. Та за това ли дойде да говориш с мен?

— Ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на никого? — попита Кип.

— Не можеш да ме молиш за това, Кип. Трябва да правя това, което сметна за правилно.

— Моля те — каза Кип. — Ако не ми обещаеш, не мога да ти кажа всичко.

Командир Железни издиша тежко.

— Лош си като всеки Гайл, знаеш ли?

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Командир Железни помълча малко, забил поглед в пода.

— Не знам защо ни теглите всички след себе си. Дори едно дете Гайл ме притегля като лист в буря. — Поклати глава. В тъжните му очи имаше горчивина. — Добре. Имаш думата ми.

— Янус Бориг направи картите. Бях в къщата й…

— Янус Бориг? Тя е мит, Кип. Старата вещица от Двореца на вятъра?

— Не знам за какво говориш — отвърна Кип. — Тя беше просто една стара дама с малък дюкян.

— Дюкян?

— На Големи Яспис. — Кип го погледна объркано.

— Намерил си Истинско огледало? Криещо се пред очите на всички? Ти си в града от колко… два месеца? Как си я намерил?

— Библиотекарката ми каза…

— Коя библиотекарка?

— Рея. Рея Силуз.

— Хъм. Ще проверя това. Но да я оставим засега. Разкажи ми.

— Снощи отидох в къщата на Янус Бориг. Беше убита. От мъж и жена, които носеха ето тези наметала. Искрящи наметала. Правят ги общо взето невидими, освен в подчервено и свръхвиолетово.

За миг лицето на Железни се изкриви все едно Кип беше някакво малко момченце, разказващо му нелепи лъжи. После той погледна наметалата.

— Покажи ми една от онези карти.

— Коя?

— Няма значение.

Кип издърпа случайна карта, а Железни притегли тънка нишка синьо, докосна картата за миг, после дръпна рязко пръста си.

— Друга.

Кип протегна една и разпери картите, но Железни избра друга. Притегли, докосна я и дръпна пръста си като опарен.

— Моите извинения, трябваше сам да го разбера. Те са истински. Всички са истински. Разкажи ми всичко, Кип.

И Кип му разказа. Все едно огромно бреме падна от раменете му. Изведнъж отново се почувства дете… само че усещането беше хубаво. Твърде големи неща имаше на този свят, за да може да се справи с тях сам, а да се довери на Железни наистина беше хубаво.

— Та какво означава всичко това? — попита Кип.

— Мислех, че предстои война, но грешах — отвърна командир Железни. — Войната вече е тук. А ти си в огромна опасност. Както и аз.

Беше най-всеобхватното обобщение, което Кип бе чувал, затова се почувства съвсем тъп, когато каза:

— О, мм. Има още нещо.

— Намерил си още някой артефакт с променяща света сила, освен две искрящи наметала и цял комплект оригинални нови карти на Деветимата крале? — попита учудено командир Железни.

Устата на Кип се раздвижи безмълвно.

— Просто се пошегувах, Кип.

Кип бавно издърпа кинжала и го положи на дланите си. Беше по-дълъг. Вече бе сигурен в това. Бялото изглеждаше по-бяло, черните спирали изглеждаха по-черни. Имаше и друга разлика: от седемте инкрустирани в острието диаманта единият грееше яркосиньо, както когато Кип си беше взел кинжала от Зимун, но сега за секунда проблесна и отвътре. В мътно зелено.