Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Майк! — прекъсна го рязко Майра, стана и отиде при него.

— Мислиш си, че ме е прихванало, нали? Не, скъпа, имаш грешка. Знам много добре какво приказвам. Знам много добре как се е чувствала Дороти Шъруд! Какво може да предложи тази страна на сина й? Изобщо какво, по дяволите, може да предложи на чие да е дете? Да се нареди на опашката за канче супа или да получи парче шрапнел в корема? Нейна ли е вината, че го е убила? Защо, по дяволите, съдебните заседатели не са осъдили на смърт хората, които ни докараха до това положение? В това поне щеше да има някаква логика…

— Боже мой! Каква сила и енергия има у теб — промълви Майра, загледана в него. — Майкъл Долап, един ден ти ще станеш голям човек! Толкова голям, че…

На вратата се почука.

— Влез! — извика Долан, без да се обръща.

Беше Юлисис.

— Дошъл е един човек и иска да се срещне с теб.

— По какъв повод?

— Не знам, мистър Майк. Попитах го, пък той ми рече, че било личен въпрос.

— Как изглежда?

— Един такъв особен. Бая нисичък, с мустаци. Прилича ми на чужденец…

— Значи не ти каза какво иска?

— Не, сър. Предупредих го, че сигурно те няма вкъщи. Да ида ли да му кажа, че си излязъл?

— Доведи го тук, Юлисис…

— Почакай малко, Юлисис — намеси се Майра. — Виж какво, Майк, недей така. Време е да разбереш, че си се заел с опасна работа.

— Отивай, Юлисис.

Юлисис излезе с нежелание, поклащайки глава. Майра не се стърпя:

— Много скоро ще съжаляваш, че не си ме послушал.

Долан й се усмихна, метна вратовръзката си върху библиотеката и прехвърли сакото си през облегалката на стола. Отиде до писалището, от кобура в задния джоб извади револвер (нов, получен от Макгонагил същия следобед) и го постави отгоре, но го покри с вестник. Премести стола така, че пистолетът да му е подръка… и когато Юлисис въведе непознатия, Долан бе седнал в най-естествена поза.

Човекът явно беше чужденец, с доста износени дрехи и много дребничък. Италианец, помисли си Долан. Изглеждаше смутен. Но Долан се усъмни дали не се преструва — вече бе започнал да подозира всички наред.

— Ето това е мистър Долан — обяви Юлисис не особено любезно и тръгна колебливо към вратата, сякаш се двоумеше дали да излезе, или не. Долан го подкани с глава да побърза, а непознатият поизчака да напусне стаята, преди да проговори.

— Мистър Долан, имам нужда от помощта ви.

Долан се изненада, че човекът говори на правилен английски. По вида му можеше да се очаква, че ще има ужасен акцент.

— Седнете — покани го Долан, без да откъсва очи от него.

— Казвам се Багриола — представи се човекът, но все още стоеше прав, мачкаше шапката си и поглеждаше неспокойно към Майра. — Бръснар съм…

— Това е мис Барновски. Секретарката ми. Седнете…

Багриола обърна бързо глава към нея, кимна й и накрая приседна на крайчеца на стола. Майра се премести по-близо към библиотеката, така че да остане зад гърба му, облегна се на лакът и се вторачи в него, а на лицето й се четеше враждебност. Багриола явно я почувства, защото се обърна един-два пъти, за да я погледне, и в очите му се появи страх.

— Не се безпокойте, мистър Багриола — продължи Долан. — Никой няма да ви направи нищо лошо. Защо поискахте да се срещнете с мен?

— Ще ви кажа. — Багриола се посъвзе, но заговори само на Долан. — Ходих в полицията, ходих по редакциите на вестниците, но никой не може да ми помогне. Днес, докато бръснех един човек, той разговаряше с някакъв друг и му обясняваше с каква смелост се борите за правдата…

— Казахте, че полицията не искала да ви помогне. В какво по-точно?

— Вече на два пъти някакви хора ме хващат, водят ме до пресъхналото корито на реката и ме бият с камшик. Втория път ме завързаха за едно дърво и ме оставиха така.

— Какво говорите? Какви са тия хора?

— Не знам какви са. Носят мантии. Имат качулки. Мажат жертвите си с катран и перушина.

— Боже мой! Кръстоносците!

Багриола кимна, подсмихна се малко иронично, изправи се и свали сакото си. Смъкна вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.

— Да ви покажа — обясни той и я съблече. — Вижте…

Долан се изуми.

— Боже господи! Майра, ела тук да видиш…

Гърбът на Багриола представляваше артистична плетеница от белези и рани.

— В тия две бразди ще хлътне целият ми пръст — възмути се Долан. — Никога не съм виждал подобно нещо. Истинско чудо е, че сте оживели… никога не съм виждал подобно нещо.

— Очевидно не знаеш и много други неща, които стават в твоята велика свободна страна — тихо вметна Майра, но Долан продължи да разговаря с Багриола.