Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Махай се!

Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.

Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.

— Смахната краво! — викна той.

Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.

— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от двама ни е смахнат?

Хвърли втората обувка и не улучи.

— Какво правиш? — потресено попита Лили.

Вали се усмихна и рече:

— Луда работа.

Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го правят на глупак пред хората.

Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на Бранденбургската врата.

Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се справи.

— Олеле мале — възкликна Вали.

Ребека отнесе макета до прозореца.

— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!

Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.

— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.

Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.

— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!

— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.

— Заповядвам ти! — викна Ханс.

Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.

Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу. Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха. Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.

Ханс дълго го гледа, зяпнал от изумление.

Възстанови се и посочи Ребека с пръст.

— Слушай ме сега — поде той толкова студено, че тя изведнъж се уплаши. — Ще съжаляваш за това, казвам ти. Ти и семейството ти. Ще съжалявате, докато сте живи. Обещавам.

После се върна в колата и замина.

За закуска майката на Джордж Джейкс му приготви палачинки с боровинки и бекон с тлъстинки отстрани.

— Ако изям това, ще трябва да се боря в тежката категория — рече той. Джордж тежеше около осемдесет килограма и беше звездата на харвардския отбор по борба в полусредна категория.

— Яж здраво и се откажи от борбата — отвърна майка му. — Не съм те отгледала да станеш тъп спортист. — Седеше на кухненската маса срещу него и сипваше корнфлейкс в чиния.

Джордж не беше тъп и тя го знаеше. Предстоеше му да се дипломира в юридическия факултет в Харвард. Минал беше последните изпити и беше сигурен, доколкото въобще можеше, че ги е взел. Сега беше тук, в скромната къща на майка си в предградието „Принц Джордж Каунти“, в Мериленд, до Вашингтон, окръг Колумбия.

— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой гимназиален отбор по борба.

— Виж, това ще си струва да се види.

Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше. „Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и почтеността.

— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.