Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Но ние сме на страната на закона!

— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския свят.

Водачът се провикна.

— Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.

Джордж стана.

— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала не можеше.

— Не, решил съм го — отговори той.

— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.

Джордж беше трогнат.

— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.

Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.

Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.

Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата, която майка му му даде, и прочете първия ред.

След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни, които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора срещу нея — че е жена и че е чернокожа.

Когато шофьорът запали и потегли, Джордж затвори книгата. Мария я погледна и каза:

— Да убиеш присмехулник. Миналото лято бях в Монтгомъри, Алабама.

Монтгомъри беше столицата на щата.

— И какво прави там? — попита Джордж.

— Баща ми е адвокат и той имаше клиент, който съдеше щата. През ваканцията работих за татко.

— Спечелихте ли?

— Не. Но нека не те откъсвам от четенето.

— Шегуваш ли се? Мога да чета по всяко време. Колко често човек пътува в автобуса и до него седи толкова хубаво момиче?

— Божичко. Предупредиха ме, че си по сладките приказки.

— Ако искаш, ще ти кажа каква е тайната ми.

— Добре. Каква е?

— Откровен съм.

Тя се засмя.

— Но, моля те, не го разпространявай. Ще навредиш на репутацията ми.

Автобусът прекоси река Потомак и навлезе във Вирджиния по Път 1.

— Влезе в Юга, Джордж. Страхуваш ли се вече?

— Можеш да се обзаложиш.

— Аз също се страхувам.

Магистралата беше права тясна резка през километри свежозелени гори. Минаваха през градчета, където хората имаха толкова малко работа за вършене, че спираха да погледат автобуса. Джордж не гледаше много през прозореца. Научи, че Мария е отрасла в строго религиозно семейство, а дядо й е проповедник. Джордж каза, че е ходил на църква главно за да угоди на майка си и Мария призна, че и с нея е било така. Двамата говориха чак до Фредериксбърг, на осемдесетина километра по пътя.

Участниците в похода се смълчаха, когато автобусът влезе в историческия градец, където бялото господство продължаваше. Терминалът на Грейхаунд се намираше между две червени тухлени църкви с бели врати, но в Юга християнството невинаги беше добър знак. Когато автобусът спря, Джордж забеляза тоалетните и с изненада установи, че над вратите няма надписи „Само за бели“ и „Само за цветнокожи“.

Пътниците слязоха от автобуса и замигаха на слънчевата светлина. Като се вгледа по-отблизо, Джордж забеляза по-светлите петна над вратите и прецени, че сегрегиращите надписи са свалени наскоро.

Въпреки това участниците в похода задействаха плана си. Първо един от белите организатори влезе в мърлявата тоалетна отзад, явно предназначена за негри. Излезе невредим, но това беше по-лесната част. Джордж беше доброволец да е чернокожият, който ще оспори правилата.

— Започнахме — каза той на Мария и влезе в чистата прясно боядисана тоалетна, от която надписът „Само за бели“ несъмнено беше току-що премахнат.

Вътре имаше един бял младеж, който решеше косата си в прическа помпадур. Погледна Джордж в огледалото, но нищо не каза. Джордж беше твърде уплашен, за да пикае, но не можеше просто да си излезе, затова си изми ръцете. Младежът излезе и влезе по-възрастен човек, който се затвори в кабинка. Джордж избърса ръце в хартията. Нямаше какво друго да прави, затова излезе.