Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук? — зададе въпроса, все едно нямаше нищо по-интересно на света.

— Учих в юридическия факултет на Чикагския университет.

— Харесва ли Ви в пресслужбата?

— О, да, вълнуващо е.

— Е, оценявам Вашата отлична работа. Продължавайте така.

— Ще направя всичко по силите си.

Президентът излезе, а Селинджър го последва.

Джордж развеселено погледна Мария. Тя изглеждаше замаяна. След малко Нели Фордам заговори:

— Така става. За минута ти беше най-красивата жена на света. Мария я погледна.

— Да. Точно така се почувствах.

Мария беше малко самотна, но иначе беше щастлива.

Обичаше работата в Белия дом, където беше заобиколена от умни и искрени хора, които искаха да направят света едно по-добро място. Чувстваше, че може да постигне много в правителството. Знаеше, че ще й се налага да се бори с предразсъдъците — към жените и към негрите — но вярваше, че може да ги преодолее с интелигентност и решителност.

Семейството й отдавна се справяше с трудностите. Дядо й, Саул Самърс, беше стигнал до Чикаго пеш от дома си в Голгота, Алабама. По пътя беше арестуван за „скитничество“ и осъден на тридесет дни работа във въглищна мина. Там беше видял как пазачите пребиват с бухалки един човек, който опитал да избяга. След тридесетте дни не го бяха освободили и когато се беше оплакал, го бяха били с пръчка. Беше рискувал живота си, избягал и успял да се добере до Чикаго. Тук в крайна сметка беше станал пастор в Презвитерианската църква Витлеем. Вече на осемдесет, той почти се беше оттеглил и проповядваше само от време на време.

Бащата на Мария, Даниъл, беше учил в негърски колеж и юридическо училище. През 1930, по време на Депресията, беше отворил малка правна кантора в квартала „Саут сайд“, където никой не можеше да си позволи да купи пощенска марка, какво остава за юридически услуги. Мария често беше слушала спомените как клиентите му плащали в натура: домашно приготвени сладкиши, яйца от кокошките в задния двор, безплатна подстрижка, малко дърводелска работа в кантората. Докато Новият курс на Рузвелт се задейства и икономиката потръгне, той се беше превърнал в най-популярния негърски адвокат в Чикаго.

Затова Мария не се боеше от трудностите. Но беше самотна. Всички около нея бяха бели. Дядо Самърс често казваше:

— Нищо им няма на белите хора. Те просто не са черни.

Мария знаеше за какво говори той. Белите хора не знаеха за „скитничеството“. Някак им се беше изплъзнало от умовете, че Алабама е продължила да праща негри в принудителни трудови лагери до 1927. Ако заговореше за такива неща, хората изглеждаха натъжени за миг, а после се извръщаха и тя знаеше, че мислят, че преувеличава. Черните, които говореха за предразсъдъци, бяха отегчителни за белите, също като болни, които рецитират симптомите на болестта си.

Доволна беше да види отново Джордж Джейкс. Би го издирила още с пристигането си във Вашингтон, но скромните момичета не тичат подир мъжете, колкото и чаровни да са те; пък и без това нямаше да знае какво да му каже. Харесваше Джордж повече от всички мъже, които беше срещала, след като скъса с Франк Бейкър преди две години. Щеше да се омъжи за Франк, ако той беше поискал, но той искаше секс без брак — предложение, което тя отхвърли. Когато Джордж я изпрати до пресслужбата, тя беше сигурна, че ще я покани на среща и се разочарова, че той не го направи.

Делеше апартамент с още две чернокожи момичета, но нямаше много общо с тях. И двете бяха секретарки и се интересуваха главно от мода и кино.

Мария беше свикнала да е изключение. В колежа й нямаше много чернокожи момичета, а в юридическия факултет — нито едно. Сега беше единствената чернокожа жена в Белия дом, ако не се броят чистачките и готвачките. Не се оплакваше: всички бяха дружелюбни. Но беше самотна.

Сутринта след срещата с Джордж проучваше някаква реч на Фидел Кастро в търсене на полезна информация, която пресслужбата да използва, когато телефонът й иззвъня и един мъжки глас попита:

— Би ли искала да поплуваш?

Плоският бостънски акцент й беше познат, но не се досещаше чий е.

— Кой се обажда?

— Дейв.

Беше Дейв Пауърс, личният асистент на президента, наричан понякога Първият приятел. Мария беше разговаряла с него няколко пъти. Като повечето хора в Белия дом, той беше дружелюбен и очарователен.

Но сега Мария се изненада.

— Къде?

— Тук, в Белия дом, разбира се — отговори той през смях.