Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Докато пресичаха Пенсилвания авеню, Джордж я разглеждаше скришом. Носеше елегантен черен шлифер над бяло поло, облекло за сериозен политически служител, но не можеше да прикрие топлата си усмивка. Беше хубава, с малък нос и фина брадичка, а големите й кафяви очи и меките устни бяха секси.

— Спорих с Мохини за Виетнам — каза Джордж. — Мисля, че той се надяваше да ме убеди, като начин непряко да се добере до Боби.

— Не се и съмнявам — отговори Мария. — Но президентът няма да се поддаде на Пентагона по този въпрос.

— Откъде знаеш?

— Тази вечер ще държи реч и ще каже, че има граници на това, което можем да постигнем във външната политика. Не можем да поправим всяко зло и да възстановим всяко нещастие. Току-що написах съобщението за пресата за тази реч.

— Радвам се, че той ще стои твърдо.

— Джордж, ти не чу какво ти казах. Аз написах съобщение за пресата! Не разбираш ли колко необичайно е това? Обикновено мъжете ги пишат. Жените само ги напечатват на машина.

Джордж се усмихна.

— Поздравления.

Щастлив беше да е с нея и двамата бързо подновиха приятелството си.

— Запомни, ще открия какво мислят по въпроса, когато се върна в службата. Какво става в министерството?

— Явно нашия Поход на свободата наистина е постигнал нещо — енергично отговори Джордж. — Скоро във всички междущатски автобуси ще има надпис „Разполагането в това превозно средство не е според расата, цвета, вярата или националността“. Същите думи ще се отпечатват на автобусните билети. — Гордееше се с това постижение. — Какво ще кажеш?

— Добра работа — но Мария зададе ключовия въпрос. — Ще се спазва ли това правило?

— Това зависи от нас в Министерството на правосъдието и ние се стараем по-упорито от всякога. Вече се задействахме няколко пъти срещу властите в Мисисипи и Алабама. А изненадващо много градове в другите щати просто отстъпват.

— Трудно е да повярвам, че наистина побеждаваме. Сегрегационистите изглежда винаги имат в запас още някой мръсен номер.

— Следващата ни кампания е регистриране на гласоподавателите. Мартин Лутър Кинг иска да удвои броя на черните гласоподаватели в Юга до края на годината.

Мария отговори замислено:

— Това, което наистина ни трябва, е закон за гражданските права, който да пречи на южните щати да ги нарушават.

— Работим по въпроса.

— Значи ми казваш, че Боби Кенеди е поддръжник на гражданските права?

— Не, по дяволите. Преди една година това дори не влизаше в програмата му. Но Боби и президентът не могат да понесат онези снимки на насилието на бялата тълпа в юга. Заради тях семейство Кенеди изглежда зле на първите страници на вестниците в целия свят.

— А световната политика е онова, за което наистина ги е грижа.

— Именно.

Джордж искаше да я покани на среща, но се въздържа. Щеше да скъса с Норин Латимър възможно най-скоро: беше неизбежно сега, когато Мария беше тук. Но чувстваше, че трябва да каже на Норин, че романът им е приключил, преди да покани Мария да излязат. Всичко друго щеше да изглежда нечестно. А забавянето нямаше да е дълго — щеше да се види с Норин след няколко дни.

Влязоха в Западното крило. Черните лица в Белия дом бяха достатъчно необичайни и хората ги зяпаха. Отидоха в пресслужбата. Джордж с изненада установи, че тя е малко помещение, натъпкано с бюра. Пет-шест човека работеха съсредоточено на сивите пишещи машини Ремингтън и с телефоните с редове проблясващи лампички. От съседната стая долиташе тракането на телетипа, прекъсвано от прозвъняването, с което се бележеха особено важните съобщения. Имаше един вътрешен кабинет, за който Джордж предположи, че е на прессекретаря Пиер Селинджър.

Явно всички бяха съсредоточени и работеха здравата, никой не бъбреше и не зяпаше през прозореца.

Мария му показа своето бюро и го представи на жената на съседната пишеща машина, привлекателна червенокоса жена на около тридесет и пет години.

— Джордж, това е моята приятелка госпожица Фордам. Нели, защо всички са толкова смълчани?

Преди Нели да успее да отговори, Селинджър излезе от кабинета си, дребен топчест човек с отлично скроен костюм в европейски стил. С него беше президентът Кенеди.

Президентът се усмихна на всички, кимна на Джордж и заговори на Мария.

— Вие трябва да сте Мария Самърс. Написали сте добро съобщение за пресата — ясно и категорично. Отлична работа.

Мария се изчерви от удоволствие.

— Благодаря Ви, господин президент.

Кенеди явно не бързаше.