Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Когато зави на запад по „Унтер ден Линден“, веднага разбра, че е в беда. И тук имаше танкове и войници. Стотици хора се бяха събрали пред прочутата порта. Когато мина в челото на тълпата, Ребека видя още една ограда от бодлива тел. Телта висеше на дървени магарета и се пазеше от източногерманската полиция.

Младежи, които изглеждаха като Вали — кожени якета, тесни панталони, прически в стил Елвис Пресли — крещяха обиди от безопасно разстояние. От западноберлинската страна подобни типове викаха гневно и от време на време замеряха полицаите с камъни.

Като се вгледа по-добре, Ребека забеляза, че различните полицаи — от Фопо, от граничната полиция и заводски милиционери — правят дупки в улицата, побиват високи бетонни стълбове и опъват бодлива тел между тях като по-трайно решение.

„Трайно“, рече си тя, и духът й пропадна в бездна.

Заговори някакъв човек.

— Така ли е навсякъде? Тази ограда?

— Навсякъде — отговори мъжът. — Гадове.

Източногерманският режим беше направил онова, което всички казваха, че не може да се направи: беше построил стена в средата на Берлин.

А Ребека беше от погрешната страна на стената.

Джордж беше нащрек, когато отиде да обядва с Лари Мохини в Илектрик дайнър. Джордж не беше сигурен защо Лари предложи това, но се съгласи от любопитство. Двамата бяха на еднаква възраст и със сходни професии: Лари беше помощник в кабинета на началник-щаба на военновъздушните сили, генерал Къртис Ле Мей. Но шефовете им бяха скарани: братята Кенеди нямаха вяра на военните.

Лари беше в униформа на лейтенант от военновъздушните сили. Всичко във вида му беше военно: гладко обръснат, с ниско подстригана светла коса, здраво пристегнат възел на вратовръзката и лъснати обувки. — Пентагонът мрази сегрегацията — обяви той.

Джордж вдигна вежди.

— Наистина ли? Мислех, че армията по традиция с неохота поверява оръжие на негрите.

Мохини вдигна умиротворително ръка.

— Знам какво искаш да кажеш. Но първо, необходимостта винаги надделява над това отношение: негрите са се сражавали във всеки конфликт от Войната на независимостта насам. И второ, това е история. Днес Пентагонът има нужда от цветнокожи войници. И не искаме разходите и неефикасността на сегрегацията: две бани, две казарми, предразсъдъци и омраза между хора, от които се очаква да се сражават заедно.

— Добре, това го приемам — отговори Джордж.

Лари се зарови в сандвича си с печено сирене, а Джордж хапна пълна вилица чили кон карне.

— И така — продължи Лари. — В Берлин Хрушчов получи каквото искаше.

Джордж усети, че това е истинската тема на разговора на обяд.

— Слава Богу, не ни се налага да воюваме със Съветите — каза той.

— Кенеди се уплаши — отвърна Лари. — Източногерманският режим беше на път да се срине. Можеше да избухне контрареволюция, ако президентът беше приел по-твърда линия. Но Стената спря притока от бежанци на запад и сега Съветите могат да правят в Източен Берлин каквото пожелаят. Нашите западногермански съюзници са ни адски ядосани.

Джордж настръхна.

— Президентът избегна Трета световна война!

— В замяна позволи на Съветите да затегнат хватката си. Това не е точно победа.

— Това ли е мнението на Пентагона?

— До голяма степен.

Разбира се, раздразнено си рече Джордж. Сега му стана ясно — Мохини беше тук, за да защитава линията на Пентагона с надеждата да спечели подкрепата на Джордж. „Би трябвало да съм поласкан“, каза си той: „това говори, че сега хората ме приемат като част от вътрешния кръг на Боби“.

Но той нямаше намерението да слуша как нападат президента Кенеди, без да отвърне на удара.

— Май не трябва да очаквам нещо по-малко от генерал Ле Мей. Не го ли наричат Ле Мей Бомбаджията?

Мохини се свъси. Ако намираше прякора на началника си смешен, нямаше да го покаже.

Джордж смяташе, че надменният дъвчещ пури Ле Мей си заслужава подигравките.

— Знам, че той веднъж е казал, че ако има ядрена война и накрая останат двама американци и един руснак, значи сме победили.

— Никога не съм го чувал да казва подобно нещо.

— Явно президентът Кенеди му отговорил: „По-добре се надявайте американците да са мъж и жена“.

— Трябва да бъдем силни! — възкликна Мохини, който започваше да се сърди. — Загубихме Куба, Лаос и Източен Берлин, а сега има опасност да загубим Виетнам.

— Какво според теб можем да направим за Виетнам?