Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Емиграцията без разрешение е престъпление.

— И въпреки това толкова хора го правят! Чувам, че броят е нараснал до хиляда души на ден. Учители, лекари, инженери — дори полицаи. О! — Ребека изведнъж прозря. — Това ли се случи със сержант Шолц?

Ханс изглеждаше несигурен.

— Не е твоя работа.

— Познавам по лицето ти. Значи Шолц отиде на запад. Как мислиш, защо всички тези почтени хора стават престъпници? Дали защото искат да живеят в страна, където има свободни избори и тъй нататък?

Ханс гневно повиши глас:

— Свободните избори ни дадоха Хитлер — това ли искат те?

— Може би не искат да живеят там, където тайната полиция може да прави каквото пожелае. Можеш да си представиш колко е неудобно на хората от това.

— Само на онези, които имат какво да крият!

— И каква е моята тайна, Ханс? Хайде, ти трябва да знаеш.

— Ти си обществен паразит.

— Значи ти ми пречиш да си намеря работа, после ме заплашваш със затвор, задето нямам работа. Ще ме пратят в трудов лагер, нали? И там ще имам работа, само дето няма да ми плащат. Обичам комунизма, толкова е логичен! Чудя се защо хората така отчаяно искат да избягат от него.

— Майка ти неведнъж ми е казвала, че никога няма да емигрира на запад. Тя би го приела като бягство.

Ребека се питаше какво цели той.

— И…?

— Ако ти извършиш престъплението да емигрираш незаконно, никога няма да можеш да се върнеш.

Ребека разбра какво следва и се изпълни с отчаяние.

— Никога няма да видиш семейството си отново — победоносно заключи Ханс.

Ребека беше смазана. Излезе от сградата и застана на автобусната спирка. Както и да го погледнеше, тя беше принудена да изгуби или семейството, или свободата си.

Унила, тя хвана автобуса до училището, където работеше по-рано. Не беше подготвена за носталгията, която я връхлетя с влизането: шумът от бърборенето на младежите, миризмата на тебеширен прах и препарат за почистване, дъските със съобщения, футболните бутонки и надписите „Не тичай“. Осъзна колко е била щастлива като учителка. Това беше жизненоважна работа и Ребека беше добра в нея. Не можеше да понесе мисълта да се откаже.

Бернд беше в кабинета на старшия учител. Носеше черен костюм от рипсено кадифе. Платът беше износен, но цветът му отиваше. Засия от щастие, когато тя отвори вратата.

— Назначиха ли те за старши? — попита тя, макар да можеше да се досети за отговора.

— Никога няма да стане — отговори Бернд. — Но и така върша работата и ми харесва. Междувременно старият ни началник, Анселм, управлява голямо училище в Хамбург и заработва двойно повече пари. А ти как си? Седни.

Ребека седна и му разказа за интервютата за работа.

— Това е отмъщението на Ханс. Не трябваше да изхвърлям проклетия му макет от кибритени клечки през прозореца.

— Може и да не е това — рече Бернд. — Виждал съм го и по-рано. Човек ненавижда онзи, когото е наранил, колкото и да е странно. Мисля, че е така, защото жертвата постоянно му напомня, че се е държал срамно.

Бернд беше много умен. Липсваше й.

— Опасявам се, че Ханс може да ненавижда и теб — каза тя. — Каза ми, че те разследват за идеологическа неблагонадеждност, защото си ми написал препоръка.

— О, по дяволите — Бернд потърка белега на челото си, което винаги беше знак, че се тревожи. Контактите с ЩАЗИ никога не завършваха добре.

— Съжалявам.

— Недей. Радвам се, че ти написах препоръката. Пак бих го направил. В тази проклета страна някой трябва да казва истината.

— Освен това Ханс някак е разбрал, че ти си… привлечен от мен.

— И ревнува?

— Трудно е да си го представи човек, нали?

— Ни най-малко. Дори шпионин не би могъл да не се влюби в теб.

— Не говори безсмислици.

— За това ли дойде? — попита Бернд. — Да ме предупредиш?

— И да ти кажа… — трябваше да е дискретна, дори с него. — Да ти кажа, че вероятно няма да се виждаме известно време.

— Аха — той кимна в знак, че разбира.

Хората рядко казваха, че отиват на запад. Човек можеше да бъде арестуван само задето го планира. А ако някой откриеше такива намерения и не информираше полицията, извършваше престъпление. Затова само най-близките в семейството искаха подобно престъпно знание.

Ребека се изправи.

— Е, благодаря ти за приятелството.

Бернд заобиколи бюрото и я улови за ръцете.

— Не, аз ти благодаря. И ти желая късмет.

— И на теб.

Ребека установи, че несъзнателно вече е взела решението да замине на запад; мислеше за това с изненада и тревога, когато Бернд неочаквано наведе глава и я целуна.