Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Ребека почисти разсипаното кафе, извини се на колегите си, престори се, че всичко е наред, и отиде в дамската тоалетна, където се затвори в една кабинка. Имаше нужда да помисли, преди да се довери някому.

Всички в Източна Германия знаеха за тези писма и всеки се страхуваше да не получи някое. Писмото означаваше, че е сбъркала в нещо — навярно някоя дреболия, но това беше стигнало до знанието на наблюдателите. От разказите на други хора знаеше, че няма смисъл да твърди, че е невинна. Полицията щеше да се държи все едно е виновна, защо иначе да я разпитват? Да предположи, че са сбъркали, щеше да е обида за тяхната компетентност, което беше друго престъпление.

Като погледна пак писмото, видя, че разпитът е в пет същия следобед.

Какво беше направила? Разбира се, семейството й беше дълбоко подозрително. Баща й, Вернер, беше капиталист и притежаваше фабрика, която източногерманското правителство не можеше да пипне, понеже се намираше в Западен Берлин. Майка й, Карла, беше известен социалдемократ. Баба й, Мод, беше сестра на английски граф.

Но властите не бяха тормозили семейството й в последните няколко години и Ребека си въобразяваше, че женитбата й за чиновник от Министерството на правосъдието им е купила билет за почтеност. Очевидно не.

Извършила ли беше някакви престъпления? Притежаваше екземпляр от Фермата, антикомунистическата алегория, което беше незаконно. Петнадесетгодишният й брат Вали свиреше на китара и пееше американски протестни песни от типа на „Тази страна е твоя страна“. Ребека понякога отиваше в Западен Берлин да разглежда изложби на абстрактна живопис. Комунистите бяха консервативни по отношение на изкуството колкото викториански матрони.

Докато си миеше ръцете, Ребека се погледна в огледалото. Не изглеждаше уплашена. Имаше прав нос, волева брадичка и проницателни кафяви очи. Непокорните й тъмни коси бяха силно опънати назад. Беше висока и стройна и някои хора я намираха заплашителна. Можеше да се изправи пред класна стая, пълна с непокорни осемнадесетгодишни ученици, и да ги смълчи с една дума.

Ала беше уплашена. Плашеше я знанието, че ЩАЗИ може да направи всичко. Нямаше реални ограничения: да се оплачеш от ЩАЗИ беше само по себе си престъпление. И това й напомни за Червената армия в края на войната. Съветските войници бяха свободни да грабят, насилват и убиват германците и те се възползваха от свободата си в една оргия на неописуемо варварство.

Последният час на Ребека за деня беше върху строежа на пасивния залог в руската граматика и беше бъркотия, със сигурност най-лошият урок, който беше изнасяла, откакто завърши образованието си за учителка. Учениците не можеха да не разберат, че нещо не е наред, и трогателно не я тормозеха, а дори правеха полезни предположения, когато тя не успяваше да намери точната дума. Снизхождението им помогна на Ребека да проведе урока.

Когато училището свърши, Бернд се беше затворил в кабинета на главния учител с чиновници от Министерството на просветата и навярно обсъждаха как да запазят училището отворено при липсата на половината личен състав. Ребека не искаше да ходи в главната квартира на ЩАЗИ, без да е казала на някого, в случай че там решат да я задържат, затова написа на Бернд бележка, че са я привикали.

После взе автобуса и мина през влажните улици до „Норманенщрасе“ в предградието „Лихтенберг“.

Главната квартира на ЩАЗИ се помещаваше в грозна нова постройка. Не беше довършена и на паркинга имаше булдозери, а в единия край — скеле. В дъжда сградата изглеждаше мрачна, а и на слънце надали щеше да е по-жизнерадостна.

Когато влезе през вратата, Ребека се зачуди ще излезе ли някога.

Прекоси огромен атриум, представи писмото си на рецепцията и беше придружена до горе в асансьора. Докато пътуваха, страхът й се засили. Излезе в коридор, боядисан в някакъв кошмарен оттенък на горчично жълто. Въведоха я в малка гола стая, в която имаше маса с пластмасов плот и два неудобни стола от метални тръби. Носеше се остра миризма на боя. Придружителят й я остави.

Поседя сама пет минути. Трепереше. Искаше й се да пуши — това можеше да я поуспокои. Бореше се да не заплаче.

Влезе сержант Шолц. Беше малко по-млад от Ребека — предположи, че е на около двадесет и пет. Носеше тънка папка. Седна, прокашля се, отвори папката и се свъси. Ребека си каза, че сержантът се мъчи да изглежда важен и се зачуди дали това не е първият му разпит.

— Вие сте учителка в техникума „Фридрих Енгелс“ — каза той.