Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— А съпругът ти?

— Отдаден е на работата си.

— Значи не трябва да се тревожа, че може да те загубя. Добре.

— Бернд… — подзе Ребека, после млъкна.

— Изплюй камъчето.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Ти напусна съпругата си, понеже тя имаше връзка.

Бернд застина, но отговори:

— Точно така.

— Как откри?

Бернд потръпна, като от внезапна болка.

— Нещо против, че питам? — притесни се Ребека. — Прекалено лично ли е?

— Нямам нищо против да го кажа на теб. Попитах я направо и тя призна.

— Но какво те направи подозрителен?

— Множество дребни неща…

Ребека го прекъсна:

— Телефонът звъни, вдигаш, от другата страна няколко секунди мълчание, после затварят.

Той кимна.

Ребека продължи.

— Половинката ти накъсва бележка на малки парченца и ги пуска в тоалетната. В почивните дни го привикват на неочаквано заседание. Вечер по два часа пише нещо, което не ти показва.

— Божичко — тъжно рече Бернд. — Говориш за Ханс.

— Има любовница, нали? — Ребека остави сандвича, нямаше апетит. — Кажи ми честно какво мислиш.

— Толкова съжалявам.

Преди четири месеца Бернд я целуна веднъж в края на есенния срок. Вземаха си довиждане, пожелаваха си весела Коледа и тогава той лекичко я улови за ръката, наведе глава и я целуна по устните. Тя го помоли никога повече да не го прави и каза, че все пак би искала да са приятели. А през януари, когато се върнаха на училище, и двамата се преструваха, че нищо не се е случило. Даже няколко седмици по-късно Бернд й каза, че има среща с една вдовица на негова възраст.

Ребека не искаше да насърчава безнадеждни желания, но Бернд беше единственият човек, с когото можеше да разговаря, с изключение на семейството си, а не искаше да ги тревожи, още не.

— Толкова бях сигурна, че Ханс ме обича — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — И аз го обичам.

— Може би той те обича. Някои мъже просто не могат да устояват на изкушения.

Ребека не знаеше дали Ханс е доволен от сексуалния им живот. Никога не се оплакваше, но правеха любов само около веднъж седмично, което според нея беше недостатъчно за младоженци.

— Искам само да имам свое семейство, като на майка ми, където всеки е обичан, подкрепян и защитаван — каза тя. — Мислех, че с Ханс мога да имам такова семейство.

— Навярно още можеш — отговори Бернд. — Една афера не е задължително край на брака.

— В първата година?

— Лошо е, съгласен съм.

— Какво би трябвало да направя?

— Трябва да го попиташ. Може да признае, може и да отрече, но поне ще знае, че знаеш.

— И после какво?

— Ти какво искаш? Би ли се развела с него?

Тя поклати глава.

— Никога не бих го напуснала. Бракът е обещание. Не можеш да спазваш обещанията си само когато ти е угодно. Трябва да ги спазваш и когато са против желанията ти. Това означава.

— Аз направих обратното. Би трябвало да не ме одобряваш.

— Не съдя нито тебе, нито някого другиго. Говоря просто за себе си. Обичам съпруга си и искам той да е верен.

Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.

— Надявам се да получиш каквото искаш.

— Ти си добър приятел.

Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.

— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.

— Не ти дадох голяма утеха.

— Напротив, даде ми — възрази тя и излезе.

Когато приближи класната стая за урока по английски, се досети, че не е довършила текста на „Туист“. Но беше учителка достатъчно отдавна, та да импровизира.

— Кой е чувал песента „Туист“? — високо попита тя от вратата.

Всички я бяха чували.

Ребека отиде на дъската и взе парче тебешир.

— Какви са думите?

Учениците веднага завикаха.

Ребека написа на дъската: „Хайде, скъпа, да танцуваме туист“. После попита:

— И как е това на немски?

За известно време забрави тревогите си.

В следобедното междучасие намери писмото в отделението си в учителската стая. Преди да го отвори, си направи чаша разтворимо кафе. Когато го прочете, изтърва кафето.

Единственият лист носеше заглавка „Министерство на държавната сигурност“. Това беше официалното название на тайната полиция; неофициалното беше ЩАЗИ. Писмото беше от някой си сержант Шолц и й заповядваше да се яви в кабинета му в главното управление за разпит.