Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Никита Сергеевич Хрушчов, генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз;

Андрей Громико, външен министър по времето на Хрушчов;

Родион Малиновски, министър на отбраната по времето на Хрушчов;

Алексей Косигин, председател на министерския съвет;

Леонид Брежнев, наследник на Хрушчов;

Юрий Андропов, наследник на Брежнев;

Константин Черненко, наследник на Андропов;

Михаил Горбачов, наследник на Черненко.

От други народи

Пас Олива, кубински генерал;

Фредерик Биро, унгарски политик;

Енок Андерсен, датски счетоводител.

Тайната полиция привика Ребека Хофман в един дъждовен понеделник през шестдесет и първа.

Сутринта беше обикновена. Съпругът й я откара на работа с жълтеникавия си Трабант 500 . Из елегантните улици в стария център на Берлин още зееха ями от бомбардировките по време на войната, освен на местата, където новите бетонни сгради стърчаха като зле направени изкуствени зъби. Докато шофираше, Ханс разсъждаваше за работата си:

— Съдилищата служат на съдиите, на адвокатите, на полицията, на правителството — на всички, освен на жертвите на престъпления — рече той. — Това е нормално в западните капиталистически страни, обаче при комунизма съдилищата определено трябва да служат на народа. Колегите ми явно не го съзнават.

Ханс работеше в Министерството на правосъдието.

— Женени сме от една година, познаваме се от две, а не съм срещала никого от колегите ти — установи Ребека.

— Ще те отегчат — начаса отговори Ханс. — До един са юристи.

— Има ли жени?

— Не. Не и в моя отдел — работата на Ханс беше административна: да посочва съдии, да определя датите на процесите, да организира съдилищата. — Все пак бих искала да се запозная с тях.

Ханс беше силен мъж, който се бе научил да се сдържа. Ребека го наблюдаваше и съзря в очите му познатия проблясък на гняв заради нейното настояване. Ханс го овладя с усилие на волята.

— Ще уредя нещо. Може някоя вечер да идем на бар.

Ханс беше първият срещнат от Ребека мъж, който можеше да се сравнява с баща й. Беше самоуверен и властен, но винаги я изслушваше. Имаше добра работа — малко хора можеха да си позволят собствена кола в Източна Германия — а държавните служители обикновено бяха праволинейни комунисти. Обаче Ханс изненадващо споделяше политическия скептицизъм на Ребека. Също като баща й и той беше висок, хубав и добре облечен. Той беше мъжът, когото тя бе чакала.

Докато се ухажваха, само веднъж се беше усъмнила в него и то за кратко. Участваха в дребно пътно произшествие. Вината беше изцяло на другия шофьор, който излезе от пряката, без да спре. Такива неща се случваха всеки ден, но Ханс полудя от гняв. Макар щетата по двете коли да беше минимална, той повика полицията, показа служебната си карта от Министерството на правосъдието и изиска арест за другия шофьор за опасно шофиране и отвеждането му в затвора.

После се бе извинил на Ребека за избухването. Тя се беше уплашила от неговата отмъстителност и за малко да прекрати връзката им. Но Ханс обясни, че не бил на себе си заради напрежението в работата, и Ребека му повярва. Вярата й се оправда: Ханс никога повече не направи подобно нещо.

След като бяха излизали година и спяха заедно в почивните дни повече от шест месеца, Ребека започна да се чуди защо той не й предлага да се омъжи за него. Не бяха деца: по онова време тя беше на двадесет и осем, а той — на тридесет и три. Затова Ребека му предложи. Ханс се изуми, но каза да.

Сега спря пред нейното училище. Училищната сграда беше модерна и добре оборудвана: комунистите се отнасяха сериозно към образованието. Пред входа пет от по-големите момчета стояха под едно дърво и пушеха. Без да обръща внимание, че я зяпат, Ребека целуна Ханс в устата. После излезе от колата.

Момчетата я поздравиха вежливо, но тя усещаше лъстивите им юношески погледи върху тялото си, докато цапаше през локвите в двора.

Ребека беше от политическо семейство. Дядо й беше депутат на социалдемократите в Райхстага до идването на Хитлер на власт. Майка й беше градски съветник, също от социалдемократическата партия, в краткия следвоенен период на демокрация в Източна Германия. Ала сега Източна Германия бе комунистическа тирания и Ребека не виждаше смисъл да се занимава с политика. Затова насочи идеализма си в учителстването с надеждата следващото поколение да е не толкова догматично, а да е по-състрадателно и по-умно.