Кен Фоллетт - Прагът на вечността

В учителската стая провери извънредната програма на дъската за съобщения. Днес повечето й часове бяха в смесени класове — две групи ученици, натъпкани в една стая. Ребека преподаваше руски, но се налагаше да взема и часове по английски. Не говореше езика, обаче поназнайваше нещо от британската си баба, Мод, все още жизнена на седемдесет.

За втори път искаха от Ребека да преподава английски и тя се замисли за текст. Първия път използва листовка, раздавана на американските войници, в която им се обясняваше как да се разбират с германците. Беше забавно за учениците и те научиха много. Днес навярно щеше да напише на дъската текста на някоя известна песен, например „Туист“ — непрекъснато я пускаха по радиото на американската армия — и щеше да ги накара да го преведат на немски. Нямаше да е редовен урок, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Училището отчаяно страдаше от недостиг на учители, защото половината бяха емигрирали в Западна Германия, където заплатите бяха с триста марки месечно по-високи и хората бяха свободни. Така беше в повечето училища в Източна Германия. И не бяха само учителите. Лекарите можеха да удвоят доходите си на запад. Майката на Ребека, Карла, беше старша сестра в голяма източноберлинска болница и си скубеше косите заради недостига на лекари и сестри. Същото беше в индустрията и дори във въоръжените сили. Това беше национална криза.

Докато Ребека записваше текста на песента в тетрадка и се мъчеше да си припомни стиха за „моята малка сестричка“, заместник-директорът влезе в учителската стая. Бернд Хелд беше може би най-добрият приятел на Ребека извън семейството й. Беше слаб тъмнокос мъж на четиридесет, със синкав белег на челото — беше ударен от шрапнел, когато беше участвал в отбраната на възвишенията Зеелов в последните дни на войната. Преподаваше физика, но споделяше интереса на Ребека към руската литература и по няколко пъти седмично обядваха заедно сандвичи.

— Слушайте всички — подзе Бернд. — Боя се, че имам лоши новини. Анселм ни напусна.

Разнесе се изненадано шушукане. Анселм Вебер беше главният учител. Беше верен комунист — налагаше се. Ала явно принципите му бяха надвити от привлекателните западногермански богатство и свобода.

Бернд продължи:

— Ще заема неговото място, докато успеят да назначат нов главен учител.

Ребека и всеки друг учител в училището знаеше, че самият Бернд би трябвало да получи поста, ако се вземаха под внимание способностите; но Бернд беше изключен, защото не искаше да постъпи в Социалистическата единна партия ГЕСП — комунистическа партия във всичко, освен името.

По същата причина и Ребека никога нямаше да стане главен учител. Анселм я молеше да влезе в партията, но това беше немислимо. За нея щеше да е като да влезе в лудница и да се преструва, че всички са нормални.

Докато Бернд разпределяше извънредните часове, Ребека се питаше кога ли ще назначат новия главен учител. След една година? Колко щеше да продължи кризата? Никой не знаеше.

Преди първия час тя провери в своето отделение за писма, но беше празно. Пощата още не беше дошла. Навярно и раздавачът беше отишъл в Западна Германия.

Писмото, което щеше да обърне живота й с главата надолу, още пътуваше.

В първия час Ребека обсъди руската поема „Медният конник“ с голяма група седемнадесет и осемнадесетгодишни ученици. Водеше този урок още от първата си година като учителка. Както винаги, поведе учениците из съобразения с партийната линия съветски анализ и обясни как Пушкин решава конфликта между личния и обществения интерес в полза на обществения.

В обедната почивка Ребека отнесе сандвича си в кабинета на главния учител и седна до голямото бюро срещу Бернд. Погледна етажерката с евтини глинени бюстове: Маркс, Ленин и източногерманския комунистически вожд Валтер Улбрихт. Бернд проследи погледа й и се усмихна.

— Лукав е Анселм. С години се преструваше на правоверен, а сега — дим да го няма.

— Не се ли изкушаваш да заминеш? — попита тя Бернд. — Разведен си, нямаш деца, нямаш връзки.

Бернд се озърна, все едно се чудеше дали някой не подслушва, после вдигна рамене.

— Обмислял съм го — кой ли не е? Ами ти? Баща ти и без това работи в Западен Берлин, нали?

— Да, има фабрика за телевизори. Но майка ми е твърдо решена да остане на изток. Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.

— Срещал съм се с нея. Тигрица.

— Вярно. А къщата, в която живеем, е на нашето семейство от поколения.