Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Ребека беше от западната страна на Чекпойнт Чарли заедно с Вали, Алис и Хелмут. Тя гледаше да избягва Джаспър Мъри и телевизионните му камери. Смяташе, че сливането с уличната тълпа не е уместно за депутат от Бундестага, да не говорим за министър в правителството. Тя обаче нямаше да пропусне това, най-голямата демонстрация срещу Стената — Стената, осакатила любимия й мъж и опропастила живота й. Източногерманското правителство не би могло да я надживее — или пък да?

Въздухът беше студен, но тълпата я сгряваше. На участъка от „Фридрихщрасе“ към Чекпойнт Чарли имаше няколко хиляди души. Ребека и останалите бяха близо до челото на многолюдното мнозинство. Веднага след кабинката на часовия откъм съюзническата страна, там, където „Фридрихщрасе“ се пресичаше с „Кохщрасе“, бе очертана бяла линия. Тя показваше края на Западен Берлин и началото на Източен Берлин. Кафене Адлер на ъгъла не можеше да се отърве от клиенти.

Стената вървеше по пресечката — „Кохщрасе“. Всъщност стените бяха две — и двете направени от високи бетонни панели, разделени от ивица прочистена територия. Откъм западната страна бетонът бе изпъстрен с шарени графити. Точно срещу Ребека имаше пролука, зад която неколцина въоръжени граничари стояха пред трите врати в бяло и червено — две за превозни средства и една за пътници. Зад тях стърчаха три вишки. Ребека можеше да види войниците зад стъклените прозорци — те зловещо наблюдаваха хората през бинокли.

Някои от хората около Ребека говореха с граничарите и ги умоляваха да пуснат хората от Изток. Войниците не отговаряха. При стълпотворението дойде офицер и обясни, че засега няма нови правила за пътуванията от Изток. Никой не му повярва — бяха го видели по телевизията!

Натискът на тълпата беше неумолим и постепенно Ребека беше отнесена напред, докато не прекоси бялата черта и не се озова технически в Източен Берлин. Граничарите гледаха безпомощно.

След малко те се оттеглиха зад портите. Ребека се изненада. Обикновено източногерманските войници не се отдръпваха от множествата — контролираха ги с помощта на необходимата за случая бруталност.

Сега на кръстовището нямаше граничари и тълпата продължи напред. И от двете им страни двойната стена свършваше с къса напречна стена, свързваща вътрешните и външните бариери; тя блокираше достъпа до междинната ивица. За смайване на Ребека, двама дръзки демонстранти се качиха на стената и седнаха на заоблените ръбове на бетонните панели.

Граничарите ги доближиха и ги заговориха:

— Моля, слезте.

Хората учтиво отказаха.

Сърцето на Ребека бумкаше. Те бяха в Източен Берлин — като нея — и можеха да бъдат застреляни от войниците заради прехвърлянето на Стената, като много други през последните двадесет и осем години.

Нямаше стрелба обаче. Вместо това, още няколко души изкачиха Стената на различни места, седнаха на върха, спуснаха крака от двете й страни и предизвикаха граничарите да направят нещо по въпроса.

Граничарите се върнаха на позициите си зад портите.

Това беше смайващо. По комунистическите стандарти то беше беззаконие и анархия. Никой обаче не правеше нищо да го спре.

Ребека си спомни как в неделя, през август 1961 година, тя бе на тридесет, напусна дома си, за да отиде до Западен Берлин, и намери всички пунктове за преминаване блокирани с бодлива тел. През половината й живот бариерата си беше на мястото. Възможно ли беше тази ера да приключва? Тя го жадуваше с цялото си сърце.

Тълпата вече открито предизвикваше Стената, граничарите и източногерманския режим. Ребека също така видя, че настроението на войниците се променя. Някои си говореха с демонстрантите, което беше забранено. Един от хората се пресегна, свали кепето на войник и го наложи на главата си. Войникът го помоли:

— Можете ли да ми го върнете, моля? Трябва ми или ще загазя.

Демонстрантът великодушно му го върна.

Ребека погледна часовника си. Беше почти полунощ.

От източната страна хората около Лили скандираха:

— Пуснете ни! Пуснете ни!

От западната страна на пункта се донесе скандиране в отговор:

— Елате! Елате! Елате!

Множеството постепенно се беше приближавало до войниците, докато не достигна портите на една ръка разстояние, а граничарите не се оттеглиха в комплекса си.

Зад Лили по „Фридрихщрасе“ се беше простряла тълпа от десетки хиляди души и редица коли — по-далеч от погледа й.

Всички знаеха, че положението е опасно и нестабилно. Лили се боеше, че войниците просто ще започнат да стрелят в тълпата. Те нямаха достатъчно муниции, за да се защитят от десет хиляди разгневени хора, но какво можеха да направят?