Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Искам да говоря със западногерманския канцлер Кол — продължи той.

— Тази вечер той е в Полша — обясни Наталия.

— Свържете се с него по телефона колкото може по-скоро — не по-късно от утре. Не искам той да говори за обединение на Германия. Това ще ескалира кризата. Отварянето на Стената вероятно е единствената дестабилизация, с която ГДР може да се справи сега.

Димка си рече, че той е напълно прав. Ако отвореха границата, една обединена Германия може би не беше далеч в бъдещето. Точно сега обаче бе по-добре да не се повдига такъв горещ въпрос.

— Сега ще звънна на западногерманците — рече Наталия. — Още нещо?

— Не, благодаря.

Наталия и Димка станаха. Горбачов все още не им бе казал какво да се прави в настоящата криза. Димка го попита:

— Ако Егон Кренц се обади от Източен Берлин?

— Не ме будете.

Димка и Наталия напуснаха стаята.

Отвън той й каза:

— Ако не направи нещо сега, ще бъде твърде късно.

— За какво? — попита Наталия.

— За спасяването на социализма.

Мария Самърс се намираше в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“ и вечеряше рано с кръщелника си Джак. Телевизорът беше включен и тя видя как Джаспър Мъри, с палто и шал, прави репортаж от Берлин. Намираше се от западната, свободна страна на Чекпойнт Чарли, посред тълпата до малкия съюзнически пост, поставен по средата на „Фридрихщрасе“, до четириезичния надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ АМЕРИКАНСКИЯ СЕКТОР. Зад него се виждаха прожекторите и вишките.

Джаспър заговори:

— Тази вечер кризата на комунизма достигна нов връх. След седмица демонстрации днес източногерманското правителство обяви отварянето на границите със Запада — но явно никой не е съобщил на граничните войски или на паспортните служби на полицията. Затова хиляди берлинчани са се събрали от двете страни на ужасната Стена и настояват да упражнят новополученото си право да преминат, докато правителството не прави нищо, а въоръжената гранична охрана става все по-нервна.

Джак довърши сандвича си и отиде да се къпе.

— Деветгодишен е и вече се стеснява — усмихнато обясни Джаки. — Казва ми, че бил твърде голям, за да го къпела баба му.

Мария беше погълната от новините от Берлин. Спомняше си как нейният любовник, президентът Кенеди, се обърна към света: Ich bin ein Berliner .

— Прекарала съм целия си живот в работа за американското правителство — обясни тя на Джаки. — През цялото време целта ни беше да победим комунизма. Но накрая той сам си нанесе поражение.

— Защо се случва това? — попита Джаки. — Не мога да го разбера.

— На власт дойде ново поколение ръководители, най-вече Горбачов. Когато отвориха счетоводните баланси и погледнаха цифрите, те си казаха: „Ако това е най-доброто, което можем да направим, какъв е смисълът от комунизма?“ Струва ми се, че е можело и да не постъпвам в Държавния департамент — аз и стотици други хора.

— Какво друго би вършила?

— Бих се омъжила — отвърна Мария, без да се замисля.

Джаки приседна.

— Джордж никога не ми е споделял твоите тайни — започна тя. — Но през шейсетте си мислех, че си влюбена в женен мъж.

Мария кимна.

— През живота си съм обичала двама души — съгласи се тя. — Него и Джордж.

— Какво стана? Той върна ли се при жена си? Обикновено така правят — попита Джаки.

— Не — отговори й Мария. — Умря.

— О, Боже мой! — рече Джаки. — Да не е бил президентът Кенеди?

Мария я зяпна смаяно.

— Как го разбра?

— Не съм го разбирала. Предположих.

— Моля те, не казвай на никого! Джордж го знае, и никой друг.

— Аз мога да пазя тайни — усмихна се Джаки. — Грег не знаеше, че е баща, докато Джордж не стана шестгодишен.

— Благодаря ти. Ако това излезе, ще ме разнасят из долнопробните вестници, дето вървят из супермаркетите. Господ знае какви щети би нанесло това на кариерата ми.

— Не се тревожи. Само чуй. Джордж скоро ще си дойде. Вие двамата практически живеете заедно. Толкова добре си подхождате.

Тя сниши глас.

— Харесвам те много повече от Верина.

Мария се засмя.

— Стига да знаеха, и нашите биха предпочели Джордж пред президента Кенеди — можеш да се обзаложиш на това.

— Мислиш ли, че ти и Джордж можете да се ожените?

— Проблемът е, че не мога да върша работата си, ако съм омъжена за конгресмен. Трябва да бъда надпартийна или поне да изглежда така.

— Някой ден ще се пенсионираш.

— Още седем години и съм на шестдесет.

— Ще се омъжиш ли за него тогава?

— Ако ме помоли — да.