Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Той го беше казвал и преди, в деня, когато тя избяга отвъд Стената. Той беше сериозен. Реши, че е полудял. Отново започна да изпитва уплаха.

— Не казах на никого за чувствата си — продължи той и се усмихна носталгично, сякаш си припомняше невинен юношески роман, а не долна измама. — Преструвах се, че те използвам и манипулирам чувствата ти. Но наистина те обичах. Тогава ти каза, че трябва да се оженим. Аз бях в рая! Разполагах със съвършеното оправдание за пред началниците си.

Той живееше в измислен свят, но не беше ли това вярно за цялата източногерманска върхушка?

— Годината, която прекарахме заедно, като мъж и жена, е най-хубавото време от целия ми живот — обясни Ханс. — Това, че ме отхвърли, разби сърцето ми.

— Как можеш да кажеш това?

— Според теб защо не съм се оженил отново?

Тя се вкамени.

— Не знам — беше отговорът й.

— Другите жени не ме интересуваха. Ребека, ти си любовта на моя живот.

Тя го зяпна. Разбра, че това не е просто глупава измислица или отчаян опит да спечели съчувствие. Ханс беше искрен. Всяка дума бе сериозна.

— Приеми ме отново — примоли се той.

— Не.

— Моля те.

— Отговорът е „не“. И винаги ще бъде „не“. Никакви твои думи няма да променят мнението ми. Моля те, не ме карай да си служа с груби думи, за да те накарам да разбереш.

„Не знам защо се колебая да го нараня“, мина през ума й; „той никога не се е колебал да бъде жесток към мен“.

— Просто приеми казаното от мен и си тръгни.

— Добре — тъжно произнесе той. — Знаех, че това ще кажеш, но трябваше да опитам.

Стана.

— Благодаря ти, Ребека. Благодаря ти за онази година щастие. Винаги ще те обичам.

Той се извърна и излезе от ресторанта.

Ребека го гледаше, все още дълбоко разтърсена. Боже милостиви, помисли си тя — това нещо не го очаквах.

Беше студен ноемврийски ден в Берлин, със затъмняваща мъгла и с адска миризма на сяра във въздуха от димящите фабрики в източната част. Таня, набързо прехвърлена тук от Варшава, за да помага за отразяването на засилващата се криза, усещаше, че Източна Германия ще получи сърдечен удар. Всичко се разпадаше. Като забележително повторение на събитията от 1961 година, преди издигането на Стената, толкова хора бяха избягали на Запад, че училищата затваряха заради недостига на учители, а болниците работеха с минимален персонал. Останалите зад Стената ставаха все по-гневни.

Новият ръководител Егон Кренц се съсредоточи върху пътуванията. Надяваше се, че ако може да удовлетвори хората по този въпрос, другите оплаквания ще отшумят. Според Таня той грешеше — искането за повече свобода вероятно щеше да стане навик за източногерманците. На шести ноември Кренц обнародва нови правила за пътуване — разрешаваше се на хората да пътуват зад граница с разрешение от Вътрешното министерство и да вземат със себе си петнадесет марки, горе-долу колкото за чиния кренвирши и халба бира в Западна Германия. Хората се отнесоха презрително към тази отстъпка. Днес, девети ноември, все по-отчаяният Кренц свика още една пресконференция, за да обнародва още един нов закон за пътуванията.

Таня симпатизираше на желанието на източногерманците да бъдат свободни и да вървят където пожелаят. Тя искаше същата свобода и за себе си и Василий. Той бе световноизвестен, но трябваше да се крие под псевдоним. Никога не беше излизал от СССР, където книгите му не се издаваха. Трябваше да може да излезе, да приеме спечелените от неговото друго аз награди и да се погрее за малко на светлината на славата — а тя искаше да бъде с него.

За нещастие, не виждаше как Източна Германия би могла да освободи народа си. Тя не можеше да съществува като независима държава — най-вече по тази причина бяха построили Стената. Позволяха ли на гражданите си да пътуват, милиони щяха да напуснат завинаги. Западна Германия може и да беше консервативна страна със старомодно отношение към правата на жените, но бе рай в сравнение с Изтока. Никоя страна не можеше да оцелее при напускането на най-предприемчивите си млади хора. Ето защо Кренц никога не би дал доброволно на източногерманците единственото нещо, което те искаха.

Тъй че Таня отиде в Международния пресцентър на улица „Морен“ с малки очаквания няколко минути преди шест вечерта. Залата бе претъпкана с журналисти, фотографи и телевизионни камери. Редиците с червени столове бяха заети и Таня трябваше да се присъедини към тълпата на правостоящите край стените на залата. Международният прескорпус беше в пълния си състав — всички можеха да надушат кръвта.