Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Точно в шест в залата се появи прессекретарят на Кренц, Гюнтер Шабовски, заедно с още трима служители, и седна на масата на подиума. Беше сивокос, носеше сив костюм и сива вратовръзка. Представляваше компетентен бюрократ, към когото Таня изпитваше доверие. В продължение на един час обявяваше министерски промени и административни преобразования.

Таня се дивеше на гледката как едно комунистическо управление се бори да задоволи обществените искания за промяна. Нещо подобно бе почти непознато. В редките случаи, когато е ставало, танковете са го спирали. Тя си припомни мъчителните разочарования на Пражката пролет от 1968 година и на Солидарност от 1981 година. Според брат й обаче Съветският съюз вече нямал силата или волята да смазва недоволството. Тя не смееше да се надява това да е вярно. Представи си живот, в който тя и Василий можеха да пишат истината без страх. Свобода. Трудно да си го представиш.

В седем часа Шабовски обяви новия закон за пътуванията.

— За всеки гражданин на Германската демократична република ще бъде възможно да напуска страната през граничните контролно-пропускателни пунктове — обяви той. Това не уточняваше кой знае какво и неколцина журналисти настояха за пояснения.

Самият Шабовски изглеждаше несигурен. Той си сложи очилата и прочете указа на глас.

— За частни пътувания до чужди страни може да се кандидатства без покриване на съществуващите изисквания за издаване на визи, без нуждата да се доказва необходимостта от пътуването или пък семейни връзки.

Всичко бе написано на мъгляв бюрократичен език, но звучеше добре.

Някой попита:

— Кога влиза в сила новата разпоредба?

Шабовски явно не знаеше. Таня забеляза, че се поти. Предположи, че новият закон е бил съставен набързо. Човекът прелисти хартията пред себе си в търсене на отговор.

— Доколкото знам — каза той, — веднага, без отлагане.

Таня бе смаяна. Нещо влизаше в сила незабавно — но какво? Можеше ли някой просто да отиде до пункта и да пресече? Пресконференцията обаче свърши без допълнителна информация.

Таня се чудеше какво да пише, докато покриваше краткото разстояние до хотел Метропол на „Фридрихщрасе“. В позацапаната импозантност на мраморното фоайе нагоре-надолу сновяха агенти на ЩАЗИ в обичайните си кожени якета и джинси, пушеха и гледаха някакъв телевизор с лош образ. Той показваше запис от пресконференцията. Докато се добере до ключа от стаята си, Таня чу как едната рецепционистка попита другата:

— Какво означава това? Можем ли просто да отидем?

Никой не знаеше.

Вали се намираше в западноберлинския си хотелски апартамент и гледаше новините заедно с Ребека, долетяла, за да се види с Алис и Хелмут. Те планираха да излязат заедно на вечеря.

Вали и Ребека се двоумяха над сдържания репортаж по програмата Днес на Це Де Еф в седем вечерта. Имаше нови разпоредби за пътуванията за източногерманците, но не беше ясно какво означават. Вали не можеше да разбере дали на семейството му ще бъде позволено да го посети в Западна Германия, или не.

— Чудя се дали ще мога да видя Каролин отново — размишляваше той.

Алис и Хелмут дойдоха няколко минути по-късно и свалиха зимните палта и шаловете.

В осем Вали се прехвърли на Всекидневното предаване на А Ер Де, но не научи много повече.

Изглеждаше невъзможно Стената, засегнала живота на Вали, да бъде отворена. Той много образно си спомни и преживя няколкото болезнени секунди на кормилото на стария черен микробус Фрамо на Джо Хенри. Припомни си своя ужас, когато видя как граничарят коленичи и прицелва автомата, паниката си при завъртането на волана и насочването към войника, объркването си, когато куршумите натрошиха предното стъкло. Беше му призляло от усещането, че колелата му прегазват човешко същество. После проби бариерата към свободата.

Стената му беше отнела невинността. Тя му отне и Каролин. И детството на дъщеря му.

Тази дъщеря, само няколко дни преди двадесет и шестия си рожден ден, попита:

— Стената още ли е Стената или не?

— Не мога да разбера. Сякаш са отворили границата по погрешка — заключи Ребека.

— Дали да не излезем и видим какво става на улиците? — предложи Вали.

Лили, Каролин, Вернер и Карла редовно гледаха Всекидневното предаване на А Ер Де, както правеха милиони хора в Източна Германия. Според тях то казваше истината, за разлика от собствените им държавно контролирани новинарски емисии — те представяха измислен свят, в който никой не вярваше. При все това бяха озадачени от двусмислените новини в осем.