Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Малък.

— Ще трябва да свърши работа.

Дейв взе метрото. Успехът му като продавач и бирата, която изпи, му даваха някаква вътрешна светлина. Във влака изпуши една цигара и се наслади на победата над баща си. Представи си как казва на Линда Робъртсън: „Свиря на китара в една бийт-група“. Това не можеше да не я впечатли.

Пристигна у дома и влезе през задната врата. Успя да се промъкне в своята стая, без да срещне никого от родителите си. Отне му само няколко секунди да прибере китарата в калъфа и да вземе усилвателя.

Тъкмо щеше да излезе, когато сестра му Иви дойде в стаята му, облечена като за събота вечер. Беше с къса пола и ботуши до коленете, а косите й бяха прибрани на кок. Имаше тежък грим в стил панда, по модата, въведена от Дъсти Спрингфийлд. Изглеждаше на повече от седемнадесет.

— Къде отиваш? — попита Дейв.

— На парти. Очаква се и Ханк Ремингтън да дойде.

Ремингтън, вокал на Кордс, симпатизираше на някои от каузите на Иви, и го беше казвал в интервютата си.

— Ти предизвика вълнение днес — каза Иви. Не го обвиняваше. Тя винаги вземаше неговата страна в споровете с родителите, а той правеше същото за нея.

— Какво те кара да кажеш това?

— Татко наистина е разстроен.

— Разстроен? — Дейв не знаеше как да го разбира. Татко можеше да е ядосан, разочарован, властен или тираничен и той знаеше как да реагира, но разстроен? — Защо?

— Доколкото разбирам, вие двамата сте се скарали.

— Не ми даде джобните, понеже пропаднах на всички изпити.

— Какво направи?

— Нищо. Излязох. Може и да съм треснал вратата.

— Къде беше цял ден?

— Работих на сергията на Лени Ейвъри и спечелих една лира.

— Браво на теб! А сега къде си тръгнал с китарата?

— Лени има бийт-група. Иска да свиря ритъм китара.

Преувеличи: още не беше получил работата.

— Късмет!

— Предполагам, че ще кажеш на мама и татко къде съм отишъл.

— Само ако попитат.

— Не ми пука — Дейв се отправи към вратата. — И той е разстроен?

— Да.

Дейв сви рамене и продължи.

Излезе от къщата, без да го видят.

Очакваше прослушването с нетърпение. Свиреше и пееше много със сестра си, но никога не беше работил с истинска група с барабанист. Надяваше се да е достатъчно добър, макар че да свириш ритъм китара беше лесно.

В метрото мислите му все се връщаха към баща му. Малко беше шокиран, когато разбра, че може да разстрои татко. Предполагаше се, че бащите са неуязвими — но това отношение беше детинско, както вече разбираше Дейв. Колкото и да беше дразнещо, май се налагаше да промени тази гледна точка. Не можеше вече да се дразни и да презира. Не само той страдаше. Татко го беше наранил, но и той беше наранил него, и двамата бяха отговорни. Да се чувства отговорен не беше толкова удобно, колкото да се чувства гневен.

Откри Работническия клуб в „Олдгейт“ и внесе китарата и усилвателя. Беше западнало място с неонови лампи, които ярко осветяваха ламинирани пластмасови маси и тръбни столове. Обзавеждането го наведе на мисли за заводска столова. Това надали беше мястото за рокендрол.

Гардсмен бяха на сцената и настройваха инструментите. Освен Лени на пианото, в групата влизаха Лу на барабаните, Бъз на баса и Джефри на соло китарата. Джефри имаше микрофон пред себе си, значи и пееше по малко. И тримата бяха по-големи от Дейв, малко над двадесетте и той се боеше, че може да са много по-добри музиканти от него. Изведнъж да свири ритъм китарата му се видя не толкова лесно.

Настрои китарата си по пианото и я включи в усилвателя.

— Знаеш ли „Объркан блус“? — попита Лени.

Дейв я знаеше и си отдъхна. Беше рок-стеди в до, с водещо пиано и лесна за съпровод на китарата. Дрънкаше без усилие и усети някакво особено вълнение в това да свири с други, което не беше усещал, когато свиреше сам.

„Лени пее хубаво“, рече си той. Бъз и Лу бяха солидна ритъм секция, много стабилна. Джеф имаше готини места на соло китарата. Групата си разбираше от работата, макар малко да й липсваше въображение.

В края на песента Лени каза:

— Акордите добре заформят звука на групата, но не можеш ли да свириш по-ритмично?

Дейв се изненада, че го критикуват. Мислеше, че се е справил добре.

— Става — каза той.

Следващата песен беше „Люлей, тропай и върти“, хит на Джери Лий Луис, който също беше с водещо пиано. Джефри пееше в унисон с Лени на припева. Дейв свиреше насечени акорди във второстепенния ритъм и Лени остана по-доволен.

Той обяви „Джони Би Гуд“ и, без да го молят, Дейв ентусиазирано изсвири интродукцията на Чък Бери. Когато стигна до петия такт, очакваше групата да се присъедини, както беше в записа, но Гардсмен запазиха тишина. Дейв спря и Лени каза: