Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Възрастна двойка с панталони от рипсено кадифе стана и изпя земеделска песен, „Им мерцен дер бауер“, под акомпанимента на акордеон. Фолк музика, но не от вида, който публиката тук искаше. Двамата получиха иронични аплодисменти, но бяха старомодни.

Докато Вали чакаше реда си и губеше търпение, към него приближи едно хубаво момиче. Често му се случваше. Той си мислеше, че има специфично лице, с високи скули и бадемовидни очи, все едно е половин японец, обаче много момичета го намираха привлекателен. Момичето се представи като Каролин. Изглеждаше с година-две по-голяма от него. Имаше дълги и прави светли коси, разделени на път по средата и обрамчващи обло лице. Вали първо реши, че е като всички останали момичета певици, но имаше такава голяма и широка усмивка, че сърцето му прескочи един удар.

— Щях да участвам в състезанието с брат ми, който да свири на китарата — каза тя, — но той ме изостави. Дали би имал нещо против да излезеш на сцената заедно с мен?

Първият импулс на Вали беше да откаже. Имаше свой репертоар от песни и нито една от тях не беше дует. Но Каролин беше очарователна и той търсеше причина да продължи разговора с нея.

— Ще трябва да репетираме — отвърна той с изпълнен със съмнение глас.

— Можем да излезем навън. Кои песни беше намислил?

— Щях да изпълня „Всичките ми премеждия“, а после — „Тази страна е твоя страна“.

— Какво ще кажеш за „Нох ейнен танц“?

Тя не беше част от репертоара на Вали, но той знаеше мелодията, пък и беше лесна за свирене.

— Никога не съм се замислял за комична песен.

— Ще се хареса на публиката. Можеш да пееш думите на мъжа, когато той й казва да се прибере у дома при болния си съпруг, после аз ще изпея „Само още един танц“ и последния стих ще изпеем заедно.

— Да опитаме.

Излязоха навън. Беше ранно лято и още беше светло. Седнаха на един праг и опитаха песента. Звучаха добре заедно, а Вали импровизира хармония на последния стих.

Каролин имаше чист контраалтов глас, който според Вали можеше да звучи и вълнуващо, затова предложи за контраст втората им песен да е тъжна. Тя отхвърли „Всичките ми премеждия“ като прекалено потискаща, но хареса „Вината е само моя“, бавен спиричуъл. Когато я започнаха, косъмчетата по врата на Вали настръхнаха.

Един американски войник, който влизаше в клуба, им се усмихна и им каза на английски:

— Боже мой, та това са близнаците Бобси.

Каролин се засмя и каза на Вали:

— Май си приличаме. Светли коси и зелени очи. Кои са близнаците Бобси?

Вали не беше забелязал какъв цвят са очите й и беше поласкан, че тя е обърнала внимание на неговите.

— Никога не съм ги чувал.

— Все едно, звучи като хубаво име за дует. Като „Евърли Брадърс“.

— Трябва ли ни име?

— Ще ни трябва, ако спечелим.

— Добре. Да се връщаме. Би трябвало вече почти да е дошъл нашият ред.

— Още нещо — каза тя. — Когато пеем „Нох ейнен танц“, трябва от време на време да се поглеждаме и да се усмихваме.

— Добре.

— Почти като гаджета, нали разбираш. Ще изглежда добре на сцената.

— Разбира се.

Нямаше да му е трудно да се усмихва на Каролин, все едно му е приятелка.

В клуба някакво русо момиче подрънкваше на китарата и пееше „Товарен влак“. Не беше толкова красива като Каролин, но беше хубава по един по-очевиден начин. После един виртуозен китарист изпълни някакъв блус със сложна апликатура. И тогава Дани Хаусман обяви името на Вали.

Когато се изправи пред публиката, Вали се почувства напрегнат. Повечето китаристи имаха хубави кожени ремъци, но Вали така и не си направи труда да си купи и инструментът висеше на врата му на връв. Сега внезапно му се прищя да имаше ремък.

— Добър вечер. Ние сме близнаците Бобси — обяви Каролин.

Вали изсвири един акорд и запя. Усети, че вече не го е грижа за ремъка. Песента беше валсова и той дрънкаше весело. Каролин се преструваше на покварена жена и в отговор Вали се превърна в строг пруски лейтенант.

Публиката се разсмя.

Тогава с Вали се случи нещо. В клуба имаше само стотина души и звукът беше не повече от одобрително колективно кискане, но му даде непознато досега усещане, малко като шемета на първото дръпване от цигара.

Хората се засмяха още няколко пъти и накрая аплодираха шумно.

Това се хареса на Вали дори повече.

— Обичат ни! — развълнувано прошепна Каролин.

Вали подхвана „Вината е само моя“, като подръпваше стоманените струни с нокти, за да изостри драмата на прискърбните седминки, и множеството се смълча. Каролин се промени и се превърна в отчаяна паднала жена. Вали наблюдаваше публиката. Никой не разговаряше. Една жена се беше просълзила и той се запита дали не е преживяла онова, за което Каролин пееше.