Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Мъжът се докачи:

— Е, това беше направо грубо.

Вали беше забелязал това у някои мъже. Ако момичето ги разкара, те се дразнят, но приемат всеки друг отговор за насърчение. Какво се очаква от жената тогава?

— Върнете ми картата, ако обичате — каза Каролин.

— Девствена ли си? — попита сержантът.

Каролин се изчерви.

Двамата други полицаи пак се разкикотиха.

— Трябва да го пишат на личните карти на жените — каза сержантът. — Девствена или не.

— Престанете — намеси се Вали.

— Нежен съм с девствениците.

Вали кипеше.

— Униформата не Ви дава право да тормозите момичетата!

— О, нима? — сержантът не им връщаше картите.

Бежов Трабант 500 спря и от него слезе Ханс Хофман. Вали започна да се страхува. Как можа да попадне в такава беда? Всичко, което направи, беше да пее в парка.

Ханс се приближи и каза:

— Покажи ми това, което виси на врата ти.

Вали събра сили да попита:

— Защо?

— Защото подозирам, че се ползва за пренасяне на капиталистическо-империалистическа пропаганда в Германската демократична република. Дай насам.

Китарата беше толкова ценна, че колкото и да се боеше, Вали не се подчини.

— А ако не я дам? Ще ме арестуват ли?

— Да, в крайна сметка — отговори Ханс.

Куражът на Вали се изпари. Преметна връвта през главата си и подаде китарата на Ханс.

Ханс хвана китарата, все едно ще засвири, дръпна струните и запя на английски „Ти си само хрътка“. Тримата от Фопо се разсмяха истерично.

Оказа се, че и ченгетата слушат поп музика по радиото.

Ханс пъхна ръка под струните и опита да бръкне в отвора.

— Внимавай! — обади се Вали.

Горното ми бръмна и се скъса.

— Това е фин музикален инструмент! — отчаяно рече Вали.

Струните пречеха на Ханс да бръкне в китарата.

— Някой да има нож?

Сержантът поровичка в куртката си и извади нож с широко острие — Вали беше сигурен, че не е част от стандартното му снаряжение.

Ханс се помъчи да пререже струните, но те се оказаха по-яки от очакванията му. Успя да скъса си и сол, но не и по-дебелите.

— Вътре няма нищо — умолително каза Вали. — Можеш да прецениш по теглото.

Ханс го изгледа, усмихна и после силно заби ножа в резонаторната кутия до магаренцето.

Острието влезе в дървото и Вали извика болезнено.

Доволен от отклика, Ханс повтори и проби няколко дупки в китарата. При отслабената повърхност, напрежението в струните издърпа магаренцето и дървото около него от корпуса на инструмента. Ханс отпра останалата част и разкри вътрешността като ковчег.

— Никаква пропаганда — установи той. — Поздравления. Невинен си. Подаде на Вали съсипаната китара и той я взе.

Ухиленият сержант върна личните карти.

Каролин хвана Вали за ръката и го задърпа.

— Хайде — тихо каза тя. — Да се махаме от тук.

Вали се остави да го отведе. Едва виждаше къде върви. Не можеше да спре да плаче.

Джордж Джейкс се качи на автобуса на Грейхаунд в Атланта, Джорджия, в неделя, четиринадесети май 1961. Беше Денят на майката.

Той беше уплашен.

Мария Самърс седеше до него. Винаги сядаха заедно. Стана нещо обичайно: всички приемаха, че свободното място до Джордж е запазено за Мария.

За да прикрие нервността си, той подхвана разговор.

— И така, какво мислиш за Мартин Лутър Кинг?

Кинг оглавяваше Конференцията на християнските водачи от Юга, една от по-важните групи за граждански права. Срещнали се бяха с него предната вечер на вечеря в Атланта, в един от ресторантите с чернокож собственик.

— Той е удивителен човек — отговори Мария.

Джордж не беше толкова уверен.

— Той каза чудесни неща за участниците в Похода на свободата, но не е с нас в автобуса.

— Постави се на негово място — разсъдливо отвърна Мария. — Той води друга група за граждански права. Един генерал не може да стане редник в чужд полк.

Джордж не го беше погледнал така. Мария беше много умна.

Джордж беше наполовина влюбен в нея. Отчаяно искаше възможност да останат насаме, но хората, в чиито домове отсядаха участниците в Похода, бяха солидни и почтени чернокожи граждани, повечето ревностни християни, които не биха допуснали стаите им за гости да се използват за гушкане. А Мария, колкото и да беше съблазнителна, просто седеше до него, говореше и се смееше на остроумията му. Никога не правеше дребните физически неща, които издаваха, че жената иска повече от приятелство: не докосваше мишницата му, не вземаше ръката му, когато слизаше от автобуса или не се притискаше до него в множеството. Не флиртуваше. Дори бе възможно да е девствена на двадесет и пет години.