Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж се впечатли.

— Как стана толкова умна?

— Мама ме караше да си изяждам зеленчуците. А татко е адвокат в Чикаго, гангстерската столица на САЩ.

— И какво според теб правят тези двамата?

— Не съм сигурна, но не мисля, че са тук, за да защитават нашите граждански права, нали?

Джордж погледна през прозореца и видя надпис „Влизате в Алабама“. Провери часовника си. Един. Слънцето светеше в синьото небе. Прекрасен ден да умреш, рече си той.

Мария искаше да работи в политиката или в държавната администрация.

— Протестиращите може и да имат влияние, но в крайна сметка правителствата променят света — каза тя. Джордж се позамисли дали е съгласен. Мария беше кандидатствала за работа в пресслужбата на Белия дом и беше поканена на интервю, но не получи работата.

— Във Вашингтон не вземат на работа много чернокожи адвокати — печално съобщи тя на Джордж. — Навярно ще остана в Чикаго и ще постъпя в кантората на баща ми.

Оттатък пътеката срещу Джордж седеше бяла жена на средна възраст с палто и шапка. Държеше в скута си голяма бяла найлонова чанта. Джордж й се усмихна и каза:

— Прекрасно време за пътуване с автобус.

— Отивам при дъщеря ми в Бирмингам — рече жената, макар Джордж да не я беше питал.

— Колко хубаво. Аз съм Джордж Джейкс.

— Кора Джоунс. Госпожа Джоунс. Дъщеря ми трябва да роди до седмица.

— Първото си дете?

— Третото.

— Е, ако не възразявате, изглеждате твърде млада за баба.

Тя промърка от удоволствие.

— Аз съм на четиридесет и девет години.

— Никога не бих се досетил!

Един автобус на Грейхаунд, който се движеше в обратната посока, премигна с фаровете и автобусът на Похода забави и спря. Един бял мъж приближи прозореца на шофьора и Джордж го чу да казва:

— Събрала се е тълпа на автогарата в Анистън — шофьорът отговори нещо, което Джордж не можа да чуе. — Просто внимавай — рече мъжът на прозореца.

Автобусът потегли.

— Какво значи тълпа? — тревожно попита Мария. — Може да са двадесет души, може да са хиляда. Може да са комитет по посрещането или гневна тълпа. Защо не ни каза повече?

Джордж предположи, че раздразнението й прикрива страх.

Спомни си думите на майка си: „Просто толкова се боя, че ще те убият“. Някои хора от движението казваха, че са готови да умрат за каузата на свободата. Джордж не беше сигурен, че е готов да стане мъченик. Имаше толкова много други неща, които искаше да направи; например да спи с Мария.

След минута влязоха в Анистън, градче като всички други в Юга: ниски постройки, улиците под прав ъгъл, прашно и горещо. Покрай пътя се бяха наредили хора като на парад. Мнозина бяха хубаво облечени, жените с шапки, децата измити, несъмнено бяха ходили на църква.

— Какво очакват да видят, хора с рога ли? — попита Джордж. — Ето ни и нас, народе, истински негри от Севера, имаме си обуща и всичко останало. — Говореше, все едно се обръща към хората, макар че само Мария можеше да го чуе. — Дойдохме да ви вземем пушките и да ви научим на комунизъм. Къде ходят да плуват белите момичета?

Мария се позасмя.

— Ако можеха да те чуят, нямаше да разберат, че се шегуваш.

Всъщност Джордж не се шегуваше, по-скоро беше като да си свирука на минаване през гробища. Опитваше се да не обръща внимание на свития от страх корем.

Автобусът зави и влезе в автогарата, която беше странно пуста. Сградите изглеждаха затворени и заключени. На Джордж това му се стори зловещо.

Шофьорът отвори вратата на автобуса.

Джордж не забеляза откъде се появи тълпата. Внезапно всички наобиколиха автобуса. Бяха бели мъже, някои в работни дрехи, други в неделни костюми. Носеха бейзболни бухалки, метални тръби и железни вериги. И крещяха. Повечето беше неясно, но Джордж чу и някои думи на омраза, включително Зиг хайл!

Джордж се изправи, първият му импулс беше да затвори вратата; но двамата мъже, които Мария определи като щатски полицаи, бяха по-бързи и я затръшнаха. „Може би са тук да ни защитават“, рече си Джордж, „или просто защитават себе си“.

Погледна през всички прозорци наоколо. Навън нямаше полиция. Как би могла местната полиция да не знае, че на автогарата се събира въоръжена тълпа? Сигурно бяха в сговор с Клана. Нищо изненадващо.

След миг мъжете нападнаха автобуса с оръжията си. Чу се страшна какофония, когато веригите и лостовете захапаха корпуса. Счупи се стъкло и госпожа Джоунс изпищя. Шофьорът запали двигателя, но един от мъжете легна пред автобуса. Джордж си помисли, че шофьорът може просто да го прегази, но той спря.