Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Не плачи, мамо, и никой да не плаче. В такива случаи никой не бива да плаче.

Прости ми, мамо, сбогом!

Сбогом, мои планини — Ала-Тоо! Колко ви обичах!

Твой син — учител, лейтенант Маселбек Суванкулов

Като насън вдигнах натежалата си глава. На двора се беше събрала безмълвна тълпа хора. Никой не плачеше. Маселбек молеше никой да не плаче. Жените ме хванаха под ръка. А когато станах, вятърът се втурна към ябълката и се посипаха облаци от бели цветчета. Те безшумно падаха на главите ни. Зад нашата бяла ябълка, зад белите върхове на далечните планини синееше безкрайно чистото и бездънно небе. А в моята душа се раждаше вик. Идеше ми да викна, та целият свят да чуе. Но аз мълчах. Изпълнявах последното желание на моя син, той ме беше помолил да не плача. Не знаех какво прави Алиман. Видях как бавно вървеше тя срещу ми с протегнати ръце. Дойде съвсем до мен, погледна ме в очите, обърна се и тръгна, закрила с длани лице.

Така загубих и средния си син. Остана ми само шапката му.

— А на мен остана името му, Толгонай. Аз съм неговата родина. На народа останаха думите му, Толгонай. Те са негови съотечественици.

— Да, майко-земя, така е. И колхозът носи неговото име. Писмото на Маселбек бяха изпратили в селсъвета другарите му от полка заедно със свое писмо. Те пишеха, че никога няма да забравят другаря си, ще се гордеят с неговия подвиг и че Родината вечно ще тачи паметта му. Пишеха, че преди решителното настъпление на нашите войски Маселбек взривил вражески склад с боеприпаси и взривът помел всичко живо наоколо. Скланям глава пред героите и пред моя син Маселбек, с чиято слава се гордея. Ала нищо, никаква слава не може да ми го замени него, живия. Която и майка да попитат, никоя не мечтае за такава слава. Майките раждат деца за живота, за обикновеното, земно щастие…

— Права си, Толгонай. Не ще забравя пролетта на победата, не ще забравя онзи ден, когато вие, хората, посрещахте войниците от фронта, ала и досега не мога да реша, Толгонай, кое беше повече — радостта или мъката.

Този ден беше наш ред да орем зеленчуковата си градина с колхозен плуг. Бяхме към края, когато по улицата се разтичаха, вдигна се шум. Алиман припна да разбере каква е работата, но веднага се върна.

— Мамо, приготви се по-бързо — заприпира ме тя. — Отиват да срещат войниците.

Плугът и запрегнатите добичета си останаха на браздата. Наистина, целият аил — на коне, пешком, прегърбени старци и бабички, деца, ранени с патерици, — всичко тичаше нанякъде. Тичешком предаваха, че някакъв войник (зареченец трябва да е бил) казал някому, че войниците се връщат, че на гарата били пристигнали два ешелона, имало момчета от всички аили, тръгнали си били и всеки момент може да се покажат. Никой не питаше вярно ли е. Хората искаха тази истина, мечтаеха за дългоочаквания ден, затова никой не се съмняваше.

Стекохме се на края на аила, там, където преди войната щяха да прекарват новата улица. Тия, дето бяха на коне, не слизаха от седлата, пешаците се изкачиха на хълма при аръка, момчетията се покачиха по руините на недостроените стени, а други се покатериха по дърветата. Всички чакаха и гледаха към пътя. Някои един през друг си разказваха хубавите сънища, дето бяха сънували нощес, други събираха камъчета и гадаеха по тях. И във всичко — в сънищата, в гаданията и в другите предчувствия и поличби — хората виждаха добри, желани предзнаменования. И сега си мисля и си казвам, че ако хората по цялата земя винаги така чакаха, обзети от едно и също чувство, винаги така обичаха своите синове, братя, бащи и мъже, както ние ги чакахме и обичахме, може би на земята нямаше да има война.

Когато разговорите сред тълпата стихнаха, всеки, склонил глава, мълком си мислеше нещо свое. Хората чакаха решението на съдбата. Всеки се питаше: кой ще се завърне и кой няма? Кой ще дочака и кой не? От това зависеше животът ни и по-нататъшната ни съдба.

В една такава минута един хлапак се провикна от дървото: „Идат!“ И всички се заковаха на място, изпънаха се като струни на комуз, а сетне в един глас глухо повториха: „Идат!“ — и отново замлъкнаха в очакване, отново стана тихо. Много тихо. Но след малко сякаш се опомниха, отново зашумяха: „Къде са? Откъде идват? Къде?“ — и пак млъкнаха. Далече по шосето се показа бричка, тя бързо препускаше, спря на разклона, откъдето се отделя пътят за нашия аил, и от бричката скочи войник. Той взе шинела си, торбата, сбогува се с каруцаря и закрачи към нас. Никой не пророни дума, всички мълчаха и учудено гледаха пътя, по който вървеше само един войник с шинел и торба през рамо. Той се приближаваше, но никой от нас не помръдна. По лицата на хората бе застинало недоумение. Всички очакваха някакво чудо. Не вярваха на очите си, защото очакваха не едного, а мнозина.