Сара Груън - Вода за слонове

— Надявах се, че ще успеете да ни помогнете. Един възрастен мъж е изчезнал от старческия дом на другия край на улицата. Персоналът мисли, че най-вероятно е дошъл тук.

— Не бих се изненадал. Хората обичат цирка, на каквато и възраст да са.

— Да, разбира се. Работата е там, че човекът е на деветдесет и три и е доста немощен. Сестрите се надяваха, че ще се върне сам след представлението, но оттогава са изминали няколко часа, а него още го няма. Много се безпокоят за него.

Чарли примигва към ченгето.

— Дори и да е дошъл, не вярвам все още да е наоколо. Приготвяме се да потеглим, и то съвсем скоро.

— Не си ли спомняте да сте видели някого, който да отговаря на това описание?

— О, да. Много хора. Сума ти семейства доведоха старците си да гледат шоуто.

— А не сте ли виждали един старец, който да е съвсем сам?

— Не съм забелязал, но пък тук минават толкова хора. След известно време просто преставам да ги забелязвам.

Ченгето пъха глава в стаята и очите му се спират върху мен с очевиден интерес.

— Кой е това?

— Кой, той ли? — пита Чарли и махва към мен.

— Да.

— Това е баща ми.

— Имате ли нещо против да вляза за малко?

След продължила само секунда пауза Чарли отстъпва настрана.

— Моля, заповядайте.

Ченгето се покатерва във фургона. Толкова е висок, че трябва да се наведе. Има издадена брадичка и силно изкривен нос. Очите му са разположени прекалено близо едно до друго, като на орангутан.

— Как сте, сър? — пита той, докато се приближава. Присвива очи и започва да ме разглежда внимателно.

Чарли ме стрелва с поглед.

— Татко не може да говори. Преди няколко години претърпя удар.

— Няма ли да е по-добре да си остане у дома? — пита офицерът.

— Това е неговият дом.

Оставям челюстта си да увисне и да започне да трепери. Посягам с трепереща ръка към чашата си и почти я преобръщам — почти, защото ще е срамота да прахосам толкова добър скоч.

— Хайде, татко, дай да ти помогна — втурва се към мен Чарли, сяда на пейката ми и посяга към чашата, за да я повдигне към устните ми.

Изплезвам език като папагал и го оставям да докосне кубчетата лед, който се търкалят към устата ми.

Ченгето ни гледа. Не гледам направо към него, но го виждам в ъгъла на зрителното си поле.

Чарли оставя чашата ми на масата и поглежда спокойно към ченгето.

Полицаят ни наблюдава за известно време, а после обхожда стаята с присвити очи. Лицето на Чарли е безизразно като стена, а аз старателно пускам струя слюнка, която се проточва от устата ми.

Най-после ченгето докосва фуражката си.

— Благодаря ви, господа. Ако видите или чуете нещо, моля, незабавно ни съобщете. Старецът наистина не е в състояние да издържи дълго сам навън.

— Със сигурност ще го направя — заявява Чарли. — Чувствайте се свободен да огледате целия терен. Ще бъде ужасно, ако на онзи старец му се случи нещо.

— Това е телефонният ми номер — ченгето връчва на Чарли картичка. — Обадете ми се, ако чуете нещо.

— Разбира се.

Полицаят хвърля един последен поглед из фургона и се упътва към вратата.

— Добре тогава, лека нощ — сбогува се той.

— Лека нощ — отвръща Чарли и тръгва след него към вратата. След като я затваря, се връща на масата, сяда и налива и на двама ни по още едно уиски. Отпиваме и седим безмълвни.

— Сигурен ли си? — пита той най-сетне.

— Да.

— Ами здравето ти? Не ти ли трябват лекарства?

— Не. Нищо ми няма, просто съм стар и предполагам, че рано или късно старостта сама ще си уреди сметките.

— Ами семейството ти?

Отпивам още една глътка уиски, завъртам останалата в чашата ми течност и после я изпивам на един дъх, до последната капка.

— Ще им изпращам пощенски картички.

Поглеждам го и осъзнавам, че думите ми са прозвучали съвсем погрешно.

— Не исках да кажа това. Обичам ги и знам, че и те ме обичат, но вече не съм част от живота им. По-скоро съм задължение. Затова трябваше да дойда сам тук тази вечер. Те просто забравиха за мен.

Челото на Чарли е сбърчено. Изражението му е несигурно.

Продължавам да го увещавам, напълно отчаян:

— Аз съм на деветдесет и три години. Какво имам да губя? Все още мога да се грижа сам за себе си общо взето. За някои неща ще ми трябва помощ, но не такава, каквато си мислиш — усещам как очите ми се навлажняват и се опитвам да изпиша на разрушеното си от времето лице някакво подобие на твърдост. Не съм някой безполезен слабак, слава богу. — Позволи ми да дойда с вас. Мога да продавам билети. Ръс може да прави какво ли не — той е млад. Дай ми неговата работа. Все още мога да смятам и не мамя с рестото. Знам, че не ръководиш някакво мошеническо шоу.