Сара Груън - Вода за слонове

Отварям вратата. Куини се приближава до краката ми и вдига към мен поглед, в който се четат едновременно объркване и благодарност. Опашката й се размахва несигурно. Навеждам се и я почесвам по главата.

— Марлена? — викам, докато се изправям.

Тя излиза иззад зелената завеса. Изглежда угрижена, кърши пръсти и избягва да ме погледне в очите.

— Якоб… о, Якоб, направих голяма глупост.

— Какво? — питам. — Конете ли имаш предвид? Всичко е наред. Вече знам.

Тя ми отправя бърз поглед.

— Знаеш ли?

— Видях всичко. Повече от ясно беше какво става.

Тя се изчервява.

— Съжалявам. Не се замислих, просто… реагирах. Изобщо не се запитах какво ще правим с тях после. Просто толкова ги обичам. Не можех да му позволя да ги отведе. Той не е по стока от чичо Ал.

— Всичко е наред. Разбирам, — замлъквам. — Марлена, аз също трябва да ти кажа нещо.

— Така ли?

Устата ми се отваря и затваря, но отвътре не излиза нито звук.

Марлена изглежда обезпокоена.

— Какво? Какво става? Нещо лошо ли?

— Позвъних на Дийн в „Корнел“ и той е готов да ми позволи да положа изпитите си.

Лицето й грейва.

— Това е прекрасно!

— Освен това сега Роузи е наша.

— Роузи е какво?

— Беше същото като теб и конете — изричам бързо, изпълнен с желание да се защитя пред нея. — Техният човек за слоновете хич не ми хареса. Не можех да му позволя да я вземе — един бог знае какво щеше да стане с нея тогава. Обичам този слон. Не можех да й позволя да си отиде, затова се престорих, че е моя. Е, предполагам, че сега наистина е моя.

Марлена се взира в мен дълго време, без да каже нищо. После, за мое огромно облекчение, кимва и казва:

— Правилно си постъпил. И аз я обичам. Тя заслужава по-добър живот от досегашния. Но това означава, че сме загазили здравата — поглежда навън през прозореца и очите й замислено се присвиват. — Ще трябва да отидем в някой друг цирк — заявява тя най-накрая. — Нямаме друг избор.

— Как? Никъде не наемат нови хора.

— „Ринглинг“ винаги наемат, стига да са достатъчно добри.

— Мислиш ли, че наистина имаме някакъв шанс?

— Със сигурност имаме. Имаме прекрасен номер със слон, а ти си ветеринар от „Корнел“. Положително имаме шанс. Но все пак ще трябва да се оженим, преди да отидем там. Там наистина са много стриктни в това отношение.

— Скъпа, възнамерявам да се оженя за теб в мига, в който изсъхне мастилото върху смъртния акт.

Цялата кръв се оттича от лицето й.

— О, Марлена, толкова съжалявам — изохквам. — Изобщо не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че нито за миг не е имало съмнение, че ще се оженя за теб.

След продължила един миг пауза тя се пресяга и поставя ръка на бузата ми. После грабва портмонето и шапката си.

— Къде отиваш? — питам я.

Тя се завърта на пръстите на краката си и ме целува.

— Да им се обадя по телефона. Пожелай ми късмет.

— Късмет — повтарям.

Излизам навън след нея, сядам на металната платформа и наблюдавам как фигурата й се смалява в далечината. Върви така уверено, поставяйки единия крак точно пред другия, с изправени рамене. Докато минава край тях, всички мъже на терена се обръщат да я погледнат. Наблюдавам я докато не изчезва зад ъгъла на някаква сграда.

Когато се изправям с намерение да се върна в купето, от мъжете, които развиват брезентите, долита изненадан вик. Един от тях прави дълга крачка назад и се хваща за корема, а после се превива на две и повръща на тревата. Другите продължават да се взират в това, което са развили току-що. Отговорникът по палатките снема шапката си и я притиска до гърдите си. Един по един останалите последват примера му.

Отивам при тях и поглеждам към потъмнелия вързоп. Той е голям и като се приближавам, мярвам късчета яркочервен, обшит, със злато брокат и черни и бели карета.

Пред мен лежи чичо Ал. Около почернелия му врат е увита ръчно изработена гарота.

По-късно тази нощ двамата с Марлена се промъкваме в менажерията и вземаме Бобо в купето ни.

Ако ще е гарга, да е рошава.

И ето до какво се свежда всичко това, нали така? До днешния ден, когато седя сам в преддверието в очакване на семейство, което няма да дойде.

Не мога да повярвам, че Саймън е забравил. Особено днес. Особено Саймън; та това момче прекара първите седем години от живота си в цирк „Ринглинг“.

Ако трябва да бъда честен, момчето е на седемдесет и една. Или на шейсет и девет? По дяволите, толкова съм уморен, не знам със сигурност. Когато Розмари се върне, ще я попитам коя година е и това ще реши въпроса веднъж и завинаги. Тя е толкова добра с мен, тази Розмари. Няма да ме накара да се почувствам като глупак, дори и наистина да съм. Всеки човек трябва да знае на колко е години.