Сара Груън - Вода за слонове

Облекчението, което ми донасят е огромно, почти физическо. Толкова години бях държал истината, стаена в себе си. Мислех, че ще се почувствам виновен, като че ли съм я предал, но това, което изпитвам — особено когато виждам съчувственото кимане на Чарли — е по-скоро близко до чувството, което човек изпитва след изповед. Може би дори освобождение.

Така и не разбрах със сигурност дали Марлена знае — в онзи момент в менажерията ставаха толкова неща, че нямам представа какво е видяла, а и никога не я попитах. Не можех, защото не исках да рискувам да променя чувствата й към Роузи — или, като става въпрос за това, чувствата й към мен. Роузи може да бе тази, която уби Август, но аз също исках той да умре.

Отначало мълчах, за да защитя Роузи — и нямаше нито капка съмнение, че тя се нуждае от защита, в онези дни екзекуциите на слонове не бяха нещо необичайно, но няма никакво извинение за това, че скрих истината от Марлена. Дори тази истина да накърнеше любовта й към Роузи, тя никога не би й причинила болка. Това бе единствената тайна, която пазих от нея по време на целия ни брак, и накрая нямах друг избор освен да продължа да я пазя. С такава тайна в един момент съдържанието й си губи значението, но не и фактът, че си я пазил.

След като чу докрай историята ми, Чарли не придоби ни най-малко шокиран или осъдителен вид, а облекчението, което изпитвам е толкова огромно, че когато приключвам разказа си за паническото бягство, продължавам да говоря. Разказвам му за годините, прекарани в „Ринглинг“ и как напуснахме цирка след раждането на третото ни дете. Марлена просто се бе уморила да скита по пътищата — предполагам, че инстинктът за създаване на гнездо си казва думата, а освен това възрастта на Роузи напредваше все повече. За щастие ветеринарят на зоологическата градина „Бруклин“ в Чикаго избра точно тази пролет за да умре, и аз бях кандидатът с най-големи шансове за успех от всички, прицелили се в това място — не само че имах седемгодишен опит с какви ли не екзотични животни и адски впечатляваща диплома, но притежавах и слон.

Купихме един селски имот, достатъчно отдалечен от зоологическата градина, за да можем да държим там конете, но достатъчно близо, та шофирането до работата ни да не се превръща в проклятие. Конете повече или по-малко престанаха да препускат, при все че Марлена и децата продължаваха да ги яздят от време на време. Ставаха все по-дебели и все по-щастливи — конете, не децата, нито пък Марлена, като става дума за това. Бобо естествено дойде с нас. През годините тази маймуна се забърка в повече неприятности, отколкото всички деца заедно, но въпреки това я обичахме.

Това бяха младите ни дни, спокойните години! Безсънните нощи, плачещите бебета; дните, в които къщата изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган; времената, в които имах пет деца, шимпанзе и съпруга, всички на легло с треска. Въпреки четирите чаши за мляко, счупени една след друга за една-единствена нощ, въпреки писъците, които заплашваха да пробият черепа ми, или когато трябваше да измъквам един или друг от синовете ни — или в един паметен случай Бобо — от разни дребни неприятности в полицейския участък — това бяха добри години, златни години.

Но всичко свърши изведнъж. В един момент с Марлена бяхме затънали до шия в този начин на живот с всичките му проблеми, а в следващия миг децата вземаха колата назаем и отлитаха към колежа. И ето ме тук сега. Прехвърлил деветдесетте и сам.

Чарли, благословено да е милостивото му сърце, наистина е заинтригуван от историята ми. Той взема бутилката и се навежда напред. Докато бутам чашата си към него, някой почуква на вратата. Веднага отдръпвам ръката си, като че ли е изгорена.

Чарли се смъква от пейката и се навежда към един прозорец, повдигайки внимателно завесата с два пръста.

— Проклятие! — ругае. — Ченгетата. Чудя се какво става?

— Дошли са заради мен.

Той ме поглежда сурово и напрегнато.

— Какво?

— Тук са заради мен — повтарям, като се опитвам да не отклонявам поглед от неговия, но не е лесно, тъй като страдам от нистагмус 42 — резултат от старо мозъчно сътресение. Колкото повече се опитвам да се взра неотклонно в някого, толкова повече очите ми започват да се въртят неконтролируемо.

Чарли пуска завесата и отива до вратата.

— Добър вечер — чува се дълбок глас от вратата. — Търся Чарли О‘Брайън. Казаха ми, че мога да го намеря тук.

— Вече го намерихте. Какво мога да направя за вас, господин полицай?