Сара Груън - Вода за слонове

— Ей, деденце. Къде си мислиш, че отиваш?

Стряскам се и спирам. Поглеждам нагоре. Зад прозореца за билети седи едно хлапе и около лицето му висят торбички с розови и сини бонбони. В стъкления шкаф под пръстите му блестят искрящи играчки. През веждата му минава халка, на долната му устна има пиърсинг, а на всяко от рамената му — по една огромна татуировка. Ръцете му завършват с лакирани в черно нокти.

— А на теб къде ти се струва, че отивам? — питам кисело. Нямам време за разправии и бездруго съм изпуснал достатъчно от представлението.

— Билетът е дванайсет кинта.

— Нямам пари.

— Тогава не можеш да влезеш.

Оставам поразен. Все още се опитвам да намеря думи, когато до мен изниква някакъв мъж — по-възрастен от хлапака, гладко избръснат, добре облечен. Готов съм да се обзаложа, че е управителят.

— Какво става, Ръс?

Хлапето ме сочи с пръст.

— Хванах този старец да се опитва да се вмъкне без билет.

— Да се вмъкна! — възкликвам с оправдано възмущение.

Новодошлият поглежда към мен и се обръща отново към хлапето:

— Какво, по дяволите, ти става?

Ръс се намусва и забива поглед в земята.

Управителят застава пред мен и се усмихва любезно.

— Сър, ще бъда щастлив да ви заведа в палатката. Няма ли да ви е по-лесно, ако имате количка? Така няма да трябва да се тревожим дали ще ви намерим хубаво място.

— Това е много мило от ваша страна. Благодаря ви — готов съм да заплача от облекчение. От препирнята с Ръс ме бяха побили тръпки — самата мисъл, че съм стигнал толкова далеч само за да ме изгони някакво хлапе с пиърсинг на устната е ужасяваща. Но сега всичко си идва на мястото. Не само че успях да стигна дотук, но може би дори съм на път да се сдобия с предно място.

Управителят заобикаля голямата палатка и се връща с една обикновена инвалидна количка — от онези, които ги има във всяка болница. Оставям го да ми помогне да се настаня в нея и после отпускам горящите си мускули, докато той ме бута към входа.

— Не си мислете лошо за Ръс — заговаря ме. — Всъщност той е добро момче под всички тези дупки, макар че е чудо как така не е започнал да протича, когато пие.

— По мое време на будката за билети поставяха старите хора. Нещо като край на пътя им.

— В цирк ли сте работили? — пита мъжът. — В кой?

— Работил съм в два. Първият беше „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ — изричам гордо, подчертавайки всяка сричка. — А вторият беше „Ринглинг“.

Количката спира. Лицето на мъжа неочаквано се появява пред моето.

— Били сте с „Братя Бензини“? През кои години?

— Лятото на 1931.

— Значи сте били там по време на паническото бягство?

— И още как! — възкликвам. — По дяволите, бях в самия му център. Насред самата менажерия. Аз бях ветеринарят на цирка.

Той се взира в мен с невярващо изражение.

— Не мога да повярвам! След пожара в Хартфорд и катастрофата на „Хагенбек-Уолъс“ 41това навярно е най-прочутата циркова трагедия на всички времена.

— Е, наистина беше нещо. Спомням си го като че ли беше вчера. По дяволите, помня го по-добре от вчера.

Мъжът примигва и ми протяга ръка.

— Чарли О‘Брайън Трети.

— Якоб Янковски — казвам, поемайки ръката му. — Първи.

Чарли О‘Брайън се взира в мен дълго време, притиснал ръка до гърдите си, като че ли изрича тържествена клетва.

— Господин Янковски, сега ще ви заведа да видите представлението, докато все още има какво да се види, но за мен ще бъде чест и привилегия, ако ме придружите да пийнем по нещо във фургона ми след края на шоуто. Вие сте жива история и много бих желал да чуя за онази катастрофа от човек, който е бил пряк участник в нея. Ще се радвам да ме посетите у дома.

— За мен ще е удоволствие — отвръщам.

Той възвръща деловия си вид и минава зад количката.

— Значи се разбрахме. Надявам се представлението ни да ви хареса.

Чест и привилегия.

Усмихвам се от все сърце, докато той ме води към арената.

Представлението вече е свършило — при това дяволски добро шоу, макар да не е от величината нито на „Братя Бензини“, нито на „Ринглинг“. Но как би могло да бъде? За това трябва влак.

Седя на една пластмасова маса в задната част на впечатляващо обзаведен фургон, отпивам от чаша също така впечатляващо малцово уиски — „Лафроа“, ако не греша — и пея като канарче. Разказвам на Чарли всичко: за родителите си, за романа си с Марлена и за смъртта на Кемъл и Уолтър. Разказвам му как пълзях през нощта върху покрива на влака с нож между зъбите и с мисълта за убийство в съзнанието си. Разказвам му за мъжете, изхвърлени на червена светлина, за паническото бягство и как намериха чичо Ал удушен. И най-после му разказвам за това, което направи Роузи. Дори не се замислям, просто отварям уста и думите излизат от нея.