Анри Труайя - Ейглетиерови

Управителят й се усмихна. Дали я позна? Положително не! Преди години тя често се хранеше в „Лип“ заедно с Юбер, а после и сама. Тук нищо не бе се променило. Нито декорът, нито прислугата. Тя запали цигара и през пушека започна да разглежда това заведение от 1870 година, в което електрическата светлина струеше и се отразяваше по разноцветните фаянсови плочки на стените, по голите огледала, по дървената ламперия и по лицата на посетителите. Съседите я притискаха с разперените си лакти. След толкова вълнения сега тя си почиваше, като наблюдаваше хора, за които не бе нищо и които нямаха нужда от нея. И все пак откриваше тук-таме по някое познато лице. Не беше ли това унгарецът антиквар от улица „Жакоб“? Но да, разбира се. Колко е остарял! Този там с очилата? Един прочут журналист! Помъчи се да си спомни името му, стори й се, че се досеща, но пак й се изплъзна. Ами онзи другият, който драска по бележника си? Художник навярно… На масата, точно срещу нея, една руса жена червеше устните си, след като бе унищожила порция сарфалади с горчица; съпругът й ядеше макарони, навел глава над чинията; двама сериозни на вид господа лапаха телешко фрикасе.

Беше осем часът и половина — най-оживеното време в ресторанта. Персоналът бе отрупан с поръчки. Най-после един възрастен сервитьор, дюстабанлия, облечен в черно сако и с бяла престилка, й поднесе, като се клатушкаше, балтийската херинга и бирата.

Мадлен бе много гладна, но още след първите хапки загуби апетита си. Тежка мъка изпълваше гърдите й. При всяко вдишване чувствуваше болка в сърцето си. Хора влизаха и излизаха. Това нощно движение наподобяваше нахлуването и изтеглянето на вълните от някоя под морска пещера. Келнерът смени чиниите и донесе останалата поръчка. На Мадлен й хареса нарязаното жълтеникаво и ароматно кисело зеле. Тя си отряза едно парче от наденицата, отпи глътка, от горчивата и пенлива бира и помисли за Франсоаз, която в този момент, потиснала отвращението си, вечеряше с домашните си. Бедното дете, така непригодно за лъжата! Добре че собствените й сърдечни преживявания я отклоняват от грижите, които й причинява брат й. Най-важното е, че превъзмогва увлеченията — Патрик, Александър Козлов и кой ли още? Във всеки случай тя не бе толкова за оплакване като Жан-Марк. Мисълта на Мадлен се връщаше все към него. Виждаше го наежил се злобно срещу нея. Никога не би повярвала, че един ден той ще я гледа така. Като куче, на което искат да отнемат кокала. „Махни се! Никога кракът ти да не стъпи тук!“ Бе загубила детето си. И още по-лошо — той я считаше за свой неприятел. „Как ли живее? Стигат ли му парите? Къде се храни? Как прекарва нощите? Не можах нищо да науча! Карол се забавлява с него от кокетство, а той си е загубил ума. Би ме убил, ако тя поиска. Не, по-скоро би се самоубил“. Тя се замисли върху тия думи и предварителен страх смрази вените й. Отчайваше се, че е безсилна да му помогне. Дори не знаеше какво да направи, за да го види отново. Впрочем отношенията им бяха толкова обтегнати, че всеки нов опит нямаше да бъде в нейна полза. И защо ли трябва дълго да се разтакава в Париж? Ще остане още два дни заради Франсоаз и после ще се върне в Тюке. Миризмата на киселото зеле я отврати. Тя бутна чинията. А положението на брат й в тази история? Имаше за какво да го обвинява, но се ужаси пред мисълта за това, което ще се случи, ако узнае, че Карол му изневерява със собствения му син. Какъв удар върху бащината му любов и върху мъжкото му себелюбие! Двата му крака прерязани с един удар! Той ще падне с главата надолу в калта.

Един от посетителите плати вечерята си, стана и си отиде. Друг клиент, доведен от управителя; седна на освободеното място. Мадлен трепна от изненада, като позна Александър Козлов. Беше сам, имаше загрижен и изморен вид. След като направи поръчка, той разтвори вестник и започна да го чете. От време на време повдигаше очи. Погледът му докосна Мадлен, без да я види. Когато му поднесоха вечерята, тя можа да го наблюдава по-удобно. Ядеше и продължаваше да чете. Лицето му изразяваше енергия и интелигентност. „Каква тъга в тази самотност!“ — помисли, забравила, че и самата тя, макар и самотна, се чувствува добре. Мислено постави Франсоаз да седне до този мъж. Безспорно е, че няма да са подходяща двойка. „Той сигурно я счита за малко момиче, а тя вече създава цял роман!“

— Някакъв десерт, мадам? — попита келнерът.

Тя потисна желанието си да изяде една торта и мъжествено си поръча черно кафе. Александър Козлов продължаваше да чете. Изведнъж се изплаши, че той ще я забележи и ще й заговори. Тази вечер тя не бе в състояние да води разговори. Обзета неочаквано от тази мисъл, избърза да плати сметката си. При шума, който направи, като отмести масата, Александър Козлов вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Тя му се усмихна смутено. Той я поздрави, без да има вид, че я е познал. Излезе на улицата с някакво неприятно чувство, което не можеше да си обясни.