Анри Труайя - Ейглетиерови

Жан-Марк се скри зад сергията на някакъв продавач на козметични препарати и разтвори вестник пред себе си. Беше на двадесет метра от Карол. Тя не можеше да го забележи, но той я виждаше така, както никога досега не бе я гледал. Искрена, разбулена, обезоръжена, защото се считаше в съвсем безопасно положение. Колко страшна е недоверчивостта на бога, който ни наблюдава и през стените! Минутите летяха и той не се отказваше от тази превъзходна позиция. На два пъти тя направи няколко крачки към него, но се завърташе на токчетата си, без да подозира, че в този момент той изгаря, и се отдалечаваше с безразличие. Жан-Марк се съвземаше с големи усилия. Ръцете му изтръпваха с този вестник като екран пред очите му. Силни бръмчения заглушаваха от време на време обичайната музика и тракането на съдовете в кафенето. „Самолетът за Жасио ще отлети. Пътниците да заемат местата си. Врата номер 20…“

Изведнъж хората пред врата 46 се размърдаха. Първите пътници от Ню Йорк започнаха да влизат един след друг. С документи в ръце те се отправяха към полицаите и митничарите. Един печат в паспорта, един поглед в кожената чанта на деловия мъж или пък в съвсем новичката чанта на дамата, пътувала за развлечение, и заподозрените, освободени след секунда, тръгваха бързо, изморени, объркани и сияещи към изхода. Посрещаните, които чакаха нетърпеливо, ги заобикаляха, прегръщаха и отвеждаха, като им шепнеха банални думи.

Неподвижна сред тълпата, Карол дебнеше появата на съпруга си. Но той все още не се появяваше. „Ами ако е пропуснал самолета?“ — помисли си Жан-Марк с неочаквана надежда. Но в същия миг се изненада. Между пътниците — тази червенокоса жена с груби черти! Същата, която бе видял в киното с баща си. Разбира се, и тя пристига от път. „Официална метреса“ — както са казвали по времето на леля Маду. Видът й беше обикновен, глупав, тя вървеше направо, без да се обръща, й се преструваше, навярно така се бяха уговорили, че не познава господин Филип Ейглетиер, с когото е пътувала в същия самолет. И Карол не подозираше нищо! Жан-Марк би желал да й го каже. Но нали тя го бе уверила, че тия работи не я интересуват!…

Преди да види баща си, той разбра по сияещото лице на Карол, че тя го е забелязала отдалече. Надигнала се на пръсти, му махаше с ръка и пръстите й трептяха. Филип я обгърна с ръце, притисна я, залюля я леко наляво и надясно, като я целуваше по бузата и врата.

Сърцето на Жан-Марк се сви от болка. Естествено бе Карол да се покаже мила, за да не предизвика подозрения у Филип. Но как да разграничи преструвката от сърдечността в прегръдката на тази двойка? Дали тя мислеше само как да запази любовта си с Жан-Марк, като се притиска към гърдите на своя съпруг? Или пък изпитваше плътско удоволствие при мисълта, че след като се е отдавала на сина, сега отново ще се отдаде на бащата? Минавайки от единия в другия, невъзможно бе да не направи сравнение! Дори още тази нощ, положително… Кръв нахлу в главата на Жан-Марк и кожата му от врата до темето пламна. Мисълта, че Карол ще принадлежи на друг със същите жестове, като шепне същите думи и изпитва същите чувства, го караше да се бунтува, сякаш имаше над нея изключително право на собственост. А и това целуване нямаше край. Дори и да бе фалшиво, пак бе непоносимо. Всичко отиваше по дяволите: любовта, вярата, надеждата… Поне ако бе жена на кой да е друг! Но на баща му! Е, добре! Какво от това? Какво е бащата за своя син? Едно същество, което го учи и възпитава още от най-крехка възраст. Пример за подражание в най-добрия случай! Обаче ако иска да му подражава, ще трябва да ритне всичките си предразсъдъци. Неговият баща ясно му бе казал: „Бъди егоист!… Човек трябва да е идиот или недоразвит, за да се посвети само на една жена…“

Филип бе хванал Карол за ръка и я теглеше към изхода. Жан-Марк ги следваше от разстояние като просяк. С всички сили той искаше да открие какво го свързва с този здрав и едър мъж, който бе пред него.

Кръвното родство, синовната обич, както и редица условности без стойност. Нищо загадъчно, нищо свещено в това родство, което ни свързва в едно и също име и под един и същ покрив. Последица от съединяването на две клетки в утробата на жената. Случайна посявка на едно или друго място. И всичко това се величае в поезията, във философията, в морала! А! Не!… Не ти дължа нищо и ти не ми дължиш нищо! „Всеки сам за себе си“, както ти казваше, и още „Горко на нещастниците!“ Жан-Марк нахлуваше разярен в джунглата. И все пак тия ругатни бяха примесени с любов, със страхопочитание. Той не можеше изведнъж да се отърси от детинските си разбирания.