Анри Труайя - Ейглетиерови

— Вярвай ми — каза тя. — Мисли само за нашата любов. За нищо друго не трябва да се интересуваш.

— А за тебе?

— Обичам те, Жан-Марк. Обичам те като луда. И запомни добре, че никой не е така смел, както една луда жена, която знае какво иска.

Тя се наклони към него и обсипа лицето му с леки, топли и бързи целувки. Страстно желание като ток премина през тялото му. После отново си пожела да умре, за да не преживява загубата на това щастие. Но споменът за двамата ранени край пътя го накара да отрезнее. Представи си как червената течност блика от вените, как се разлива тук на пътя и напоява дрехите, земята. Карол обезобразена. Свидетели, скандал, а може би и страдания… Косите му настръхнаха.

В Париж, при първата червена светлина, тя му каза:

— Дай ми волана, а ти се прибери с метрото. Не трябва да се завръщаме заедно.

Тя обмисляше всичко. Той се подчини.

Колата се отдалечи и го остави изумен на тротоара. Изведнъж се почувствува смазан.

Когато се прибра вкъщи, в девет часа без четвърт, всички бяха на масата: Карол, Мадлен, Франсоаз и дори Даниел, който се бе завърнал този следобед от Фонтенбло. С възмутено лице Мерседес спря да сервира и остана неподвижна в очакване да получи нова заповед.

— Ти прекаляваш, Жан-Марк! — каза Карол нежно. — Всеки ден се прибираш все по-късно!

Още веднъж той бе потресен от непринудеността й, когато лъжеше. Неприятно чувство го обзе, вместо да й благодари, че така умело прикрива тяхната тайна. Можеше ли да бъде искрена с него, щом като не бе с другите? Той промърмори нещо за извинение, седна и си сложи малко ядене в чинията. Даниел се увлече да разказва за някаква пещера, която открил с приятелите си и която била пълна е прилепи, увиснали с главата надолу.

— Много са смешни! Нямате си представа! Малка кучешка муцунка, мека козинка…

— Ти пипна ли ги? — попита Франсоаз.

— Разбира се!

— Какъв ужас!

После Жан-Марк загуби нишката на този шумен разговор. Хиляди прилепи пърхаха с криле в стаята. На няколко пъти, когато повдигаше глава, той срещаше бдителния поглед на леля си. Съмняваше ли се в нещо? Но не, тя никога не е била толкова прозорлива, каквато сега мислеше, че е. Той се опомни, изпи чаша вино, престори се, че проявява интерес към разговора. Изведнъж гласът на Карол го плесна като камшик:

— Ах! Жан-Марк, забравих: намерих телеграма от баща ти тази вечер, когато се прибрах. Професията му наистина е отвратителна! Съобщава ми, че е принуден да остане в Ню Йорк до края на следващата седмица. Вбесена съм!

Тя направи физиономия на сърдито, разглезено дете и наведе глава. Като не можеше да си поеме дъх от изненада, той не знаеше какво да направи. Скрита радост го обзе. Какво означава това? Шест, седем дни повече!…

— Много жалко — прошепна той и се засрами от тона на гласа си.

И отново на юг по автострадата — права и досадна, — източила се безкрайно в мъглата. Но този път Жан-Марк не летеше към „Феродиер“. Сам в едно раздрънкано рено, което му бе заел Жан Прела, той бързаше към „Орли“. Карол трябваше да е вече там, за да посрещне, Филип при слизането му от самолета. Жан-Марк я бе изпратил, без да й каже, че ще я следва от разстояние. След малко, скрил се сред тълпата на аерогарата, той свободно ще наблюдава поведението й. Разчиташе много на този случай, за да се убеди дали тя не лъже, че не изпитва вече любов към съпруга си. Като не знае, че я наблюдават, тя ще прояви истинските си чувства. Дано не стигне много късно! Тази кола пълзи, задъхва се! Според разписанието, което той провери, самолетът трябваше вече да се приземява. Обаче щеше да мине цял половин час в сваляне на багажите и във формалности на митницата. Каквото и да стане, той няма да се издаде. Това изпитание ще покаже колко е хладнокръвен. Ами после? Не му се искаше да мисли. Тя често му бе повтаряла: „Не мисли за това, което ще стане после, мили мой!“ Ах, колко щастлив го бе направила през тази седмица! Шест дни подред те ходиха в Бромей. Обикваше я повече след всяка среща. „Карол, Карол!“ — каза тихо той само заради удоволствието да произнесе името й.

Знаците показваха, че трябва да завие вляво. От двете страни на пътя като жирафи стърчаха стълбовете с осветителни тела. Съвършено гладкият терен подсказваше, че летището е наблизо. В небето се изписа бръмчаща траектория. В мъглата изникна огромна сграда, цялата остъклена. Жан-Марк вкара колата си в паркинга и тичешком се отправи към аерогарата.

Влязъл вътре, той се почувствува за миг като изгубен в огромния светъл хол. Силуетите в него се разтягаха между светлите гънки на тавана и блестящите плочки по пода. Нежни момински гласове бавно и бездушно съобщаваха по високоговорителя за пристигането на самолети, тръгнали от всички краища на земното кълбо. Жан-Марк се осведоми от една стюардеса в униформа, седнала зад едно огромно гише. Имаше време: самолетът от Ню Йорк се е приземил едва преди десет минути. Пътниците ще излязат през врата 46. Той си взе перонен билет, показа го на контролата, стъпи върху ескалатора и се изкачи на първия етаж в огромна зала с тераса към аеродрума. Навън грамадни самолети с разперени крила дремеха в пустинята от сив цимент. Между тях като овчарски кучета сновяха бързи мотокари. Група смешно малки човечета се лутаха около една машинки, която току-що се бе приземила. Навън бе оживено, но вътре в аерогарата цареше спокойствие. Навред светещи витрини, автомати за бонбони, за марки, за цигари, павилиони за кожени изделия и за сувенири от Париж. Обаче клиенти имаше само в бара и при продавача на вестници. Звънтенето на лъжиците се смесваше с тихата музика от високоговорителя. Жан-Марк предпазливо се приближи до митническите и полицейски гишета на врата 46. Под надписа с този номер служителите бяха вече заели местата си в малките кабини, до които водеха проходи, оградени с парапет. Посрещачите се бяха скупчили пред една преграда. Жан-Марк забеляза Карол отдалече. Бе облечена в бежовия си вълнен костюм, който той най-много харесваше. От обувките до чантата, от прическата до грима — всичко бе така подбрано, че да се хареса на съпруга си. Макар и да бе се клела, че вече не държи за него, съвсем очевидно бе, че сега се радва, като го посреща. Достатъчно бе да погледне напрегнатото й лице, острия й поглед и нервните й крака, за да разбере, че гори от нетърпение. За осем дни не могат да се изкоренят навиците от петгодишен брачен живот, целия този наниз от тайни, от настроения, от домашни развлечения, от неразположения, от мании, от лъжи, които спояват мъжа и жената по-силно, отколкото любовта. Едно щастливо семейство мъчно може да се разклати, то е тежко, меко и безформено, като куп мръсно бельо…