Анри Труайя - Ейглетиерови

— Тия със сиренето са страшни! — заяви Фредерик Масар.

— Ами с пастета? Опита ли тия с пастета? — каза Мирел, сестрата на Корин.

Отдалече Франсоаз им се усмихна като домакиня.

Патрик, който се измъчваше, че не бе успял да каже на Александър Козлов всичко, което му бе на сърцето, се клатушкаше пред Мадлен. Беше замислен и нервен. И като не можеше повече да се въздържа, изръмжа:

— Този господин никак не е логичен в своите разсъждения. Човек трябва да вярва в нещо определено, за да има желание да живее. Ако не се чувствува отговорен, ако мисли, че е само една прашинка във вселената, ако не очаква наказание или награда там, на оня свят, може ли да се очаква нещо добро от него.

И тъй като умишлено бе повишил тон, Александър Козлов се върна при него и му каза:

— Ние не стоим на една почва, драги. Вие говорите за необходимостта от една достъпна доктрина, която да поддържа благоприличието и дисциплината сред народа, а пък аз говоря за по-висша доктрина, достъпна за хора, които не се страхуват да си поставят въпроси.

— Не може да има две религии! — извика Патрик. — Една за посветените, а друга за тълпата! Бог не се дели на части!

За себе си Мадлен призна, че в този спор тя е по-близо до Патрик, отколкото до Козлов. Мисълта на Патрик беше ясна, убедителна, мисълта на Козлов — смътна, обезпокоителна, цинична. Той не допринасяше нищо, той рушеше всичко…

Увлечена в мислите си, тя каза:

— А какво ви кара да живеете, господине, щом като не вярвате в нищо?

— Началната скорост може би — отвърна Александър Козлов с лек смях, който остана без отзвук.

— Тъжно е! — прошепна Франсоаз с детински тон.

Александър Козлов всмукна от цигарата си, погълна дима и заговори бавно, като претегляше думите си:

— Не по-тъжно, отколкото да вървиш по пътя на религията единствено заради това, че в неговия край е раят като някакъв морков.

— И как съчетавате това съзнателно отчаяние с вашата работа? — подзе пак Мадлен.

— По най-естествения начин в света: мисълта за добре извършената работа ме удовлетворява и ме успокоява. Макар и да зная, че след смъртта ми няма нищо да остане от моите думи и жестове, макар и да смитам, че заниманията ми са суета пред бездната, в която рано или късно ще потъна, аз необяснимо и за себе си чувствувам, че трябва да живея именно така. Ако бих мислил, ако бих действувал иначе, щях да излъжа някого.

— Кого? — запита Мадлен.

Александър Козлов замахна неопределено с ръка. Малко пепел падна върху килима.

— Себе си без съмнение — каза той.

И като се обърна към Франсоаз, добави с иронично свиване на устните си:

— Или бога може би…

— Аха! Опомнихте се, виждате ли! — извика тя радостно.

— Аз никога не съм се заблуждавал. Но просто отказвам да обяснявам. Приемам, че над мене има някаква тайнствена сила, за чието съществуване от време на време ми напомня или цвъртенето на някоя лястовица, която кръжи в небето между два покрива, или черупка от яйце, която се люшка във водите на някой поток…

Като говореше така, той бе изгасил цигарата си. Дясната му ръка, която стискаше полупълната чаша с водка, ловко се размахваше с насочен показалец, сякаш искаше да покаже нещо. Отново избухна смях в другия край на салона. Мирел Борделе показваше танцови стъпки.

— Накратко — каза язвително Патрик, — вие отказвате да свържете здравия разум с религията.

Очите на Александър Козлов се свиха.

— А! Да! Отказвам! Здравият разум е практично и благоразумно понятие! Нищо велико не се прави със здрав разум. Доведен до крайност, здравият разум ще ни задължи да действуваме само от интерес; той ще ни пречи да поддържаме една благородна, но предварително загубена кауза, да пожертвуваме удобствата си, живота си за тържеството на една справедлива идея, да се отърсим от себе си, да се борим, да се самоизмамваме, да започваме отново, с една дума — да живеем!

Той замълча, пое си дъх и завърши по-тихо:

— Всичко е така просто! Естествено е да има някаква традиционна религия, която да осмисля живота на масите. Но културният човек, стига да поразмисли малко, трябва другаде да търси смисъла на своето съществуване. Щом като има ум, той трябва да го развива, да му дава тласък, да го използува. Това е неговият дълг. Също както и жената — да изтъква красотата на лицето си…

При тези думи той отправи дружелюбен поглед към Франсоаз. Тя се смути, почервеня и поднесе напитки и сандвичи на групата. Настъпи дълго мълчание, всеки размишляваше върху значението на думите, произнесени от Александър Козлов. Мадлен го наблюдаваше и не можеше да се освободи от обзелото я мъчително чувство. Не звучеше ли театрално цялата тази яростна проповед за вярата? Всичко това не бе съвсем френско! До прозореца някой разказваше вицове. Един женски глас извика: