Анри Труайя - Ейглетиерови

Това непринудено държане и този смях бяха толкова очарователни, че Мадлен изпита истинско удоволствие. „Наистина е съблазнителна — помисли си тя. — Жива, весела, приятна, като я гледаш.“ И все пак тя не можеше напълно да се довери на снаха си. Много добре ценеше женската красота, но до известна степен я считаше несъвместима с някои човешки добродетели. Колкото повече се възхищаваше от едно красиво лице с фини черти и нежна плът, толкова повече се страхуваше от всичко, което се крие зад това съвършенство. Струваше й се, че е невъзможно в едно същество бог да е събрал и прелестите на тялото, и прелестите на душата. Когато биваше в това семейство, което някога бе нейно и в което сега друга жена заемаше централно място, тя се чувствуваше едновременно и у дома си, и на гости. Всеки предмет възкресяваше някакъв спомен, но нищо не й принадлежеше. Тя бе в положението на емигрант, който, завърнал се в родината си, забелязва промените, станали в негово отсъствие, но не може нито да се приспособи към новата обстановка, нито пък другаде да намери щастието си. За да разсее меланхолията си, тя каза:

— Аз ще нарежа хляба!

Когато всичко бе готово, Жан-Марк, повикан с крясъци отдолу, слезе от стаята си. Гърнето с печеното сирене вдигаше пара. Карол даде сигнал за атака. Даниел забоде късче хляб на вилицата си и го потопи в ястието, което вреше и лъхаше апетитно. Той завъртя вилицата си няколко пъти, за да натопи по-добре залъка, после я надигна и повлече влакна от разтопеното сирене. Като лапна залъка, той изрева:

— Опари ме!

— Така ти се пада! — каза Мадлен. — Бързаш да си пръв!

— Когато се яде такова сирене, етикецията не се спазва! — отвърна той.

— А струва ми се, че ти не я спазваш никога!

В същия момент Мадлен се изплаши, че ще му се стори „много стара“ с тези проповеди за прилично държане. Но не! Даниел бе с дебела кожа, ала и с добър характер. Другите бяха по-предпазливи — духаха всеки залък, преди да го лапнат. Всички намериха, че печеното сирене е вълшебно.

— Дори в Шамони не могат да го направят по-хубаво! — заяви Даниел.

Той и Мадлен действуваха най-бързо с вилиците си. Франсоаз, доста отдалечена от гърнето, започна да въздиша, че повече не можела, но продължаваше да посяга към сиренето с виновато изражение. Жан-Марк, с изпито лице и замътен поглед, дъвчеше без желание и поглъщаше бавно. Карол пък се отказа още след третата хапка. Когато сиренето спадна до половината на съда, само Мадлен и Даниел продължаваха да ядат.

— Срам ме е! — каза Мадлен. — Но е толкова вкусно!

Огънят пламтеше в камината; дъждът плющеше по стъклата на прозорците; Жан-Марк изпи една след друга две чаши бяло вино. Би казал човек, че целият свят му е крив. „Навярно скучае тук“ — помисли Мадлен. После забеляза как меланхоличният поглед на Карол, който шареше из стаята, сякаш търсеше някаква опорна точка, се спря върху лицето на младия мъж, задържа се там няколко секунди и после отлетя при лекото потрепване на клепачите й. „Тази жена може да съблазни всекиго! Да се харесва, да се харесва на всяка цена! Това е най-голямата й слабост!“ Дъждът се засили. Един от външните капаци на прозорците, лошо закрепен, се тресна от вятъра.

— Ако това време продължи още ден-два — каза Карол, — ще си приберем багажа и обратно в Париж.

В очите на Жан-Марк проблесна смущение.

— Така е — каза Франсоаз. — При дъжд тук е непоносимо! Ти какво ще кажеш, Маду?

— Аз, деца мои, дойдох, за да бъда с вас! Ще ви последвам! — отвърна Мадлен.

Само Даниел се възпротиви:

— Какви сте крави! Трябваше да отида на лагер в Дам-Жан с приятелите си.

— Е, добре! Ще те оставим при тях — каза Карол. — Ще се върнеш, с каквото намериш.

— Виж, така съм съгласен! — изръмжа той. — Но забележете, че времето може да се оправи!

— Какво показва барометърът?

— Спада! — призна Даниел.

Карол раздаде и последните парченца сирене, загорели по дъното на гърнето. След това Франсоаз донесе плодова салата. Никой не бе гладен, но след горещото сирене приятно беше да си поразхладят гърлата. Щом като разчистиха масата и отнесоха чиниите в кухнята, Карол предложи да завършат вечерта с една партия „рами“. Даниел започна да разбърква картите. Жан-Марк отиде да си легне.

Мадлен отдавна не беше присъствувала на младежко събиране. Поканените, около петнадесет души, бяха все студенти от Института за източни езици, с изключение на Патрик. И Александър Козлов беше обещал да дойде, но още го нямаше. И Мадлен никога не би повярвала, че племенницата й ще успее да събере толкова свят в дома си, и точно по средата на великденската ваканция. Решението бе взето много набързо, когато семейството, подгонено от лошото време, се завръщаше в Париж, след като остави Даниел в Дам-Жан при неговите другари „катерачи“. Карол бе помогнала на заварената си дъщеря да подготви всичко, а след това се бе оттеглила със забележителна дискретност. Мадлен искаше да направи същото, но Франсоаз я бе помолила да остане, вероятно за да й покаже този преподавател по руски език, за когото винаги говореше с ентусиазъм. Тя настоя и Жан-Марк да бъде между гостите; но той щеше да се появи едва привечер. Като единствена представителка на поколението на родителите Мадлен се чувствуваше чужда в тази среда от млади момчета и момичета. И все пак тя бе щастлива, че е тук и плува в свежестта на тази възраст, за която толкова често бе съжалявала. Носталгията й се удвояваше при всяка проява на любопитство, на нежност и на ирония. Всички лампи в салона бяха запалени. На две подвижни маси бяха наредени чашите, бутилките, чиниите, пълни със сандвичи и сладкиши. Всеки си сервираше по желание. Пушеха много. Изправен до един прозорец, Патрик спореше с рошав студент за бъдещето на сахарския петрол. След това той седна до Мадлен. Франсоаз, която сновеше от група на група, им се усмихна, когато мина край тях. Мадлен поиска да използува уединението си с това момче, за да се опита да го опознае по-добре. Той се бе показал толкова затворен в Тюке, че и сега, когато се намираше срещу него, тя го чувствуваше непознат. За да го предразположи, тя го запита отново какво смята да прави, след като завърши учението си. Не е ли променил решението си за профила на своята специалност? Той заяви, че не е, и описа бъдещата си кариера със смразяваща точност. Знаеше вече в кое предприятие ще постъпи, какви ще бъдат изгледите за напредването му и на колко ще възлиза заплатата му. Като го слушаше, Мадлен разбра, че за него е по-важно да си осигури спокойно съществуване до края на живота си, а не че се стреми към някакъв изключителен успех. Навярно когато се е раждал, над него са бдели всички феи на общественото осигуряване. А може би дори и религията, с която той парадираше, бе за него сигурна презастраховка срещу съблазните на плътта. Тя никак не го харесваше. Не беше ли той от многото хора, които мечтаят за бъдещето не като за широк, съблазнителен и опасен път, а като за някаква килийка, в която ще се настанят със своето малко семейство под закрилата на държавата? Тя разгледа младежите, които я обкръжаваха, и се помъчи да ги сравни с приятелите си от спомените, които бе запазила от своята двадесетгодишна възраст. Разбира се, тия, днешните, й се виждаха не толкова блестящи, както онези от вчера. Но може би паметта й я лъже. Трябва да се пази от увлечението да критикува настоящето под влиянието на симпатиите си към миналото. Помъчи се да си представи всеки един от тези непознати в бъдещата му професия: журналист, геолог, майка на семейство, преводачка в посолство, началник на отдел в Министерството на външните работи, министър, дипломат, библиотекар… Разбира се, за всичко това нямаше още заповеди, то можеше и да стане, и да не стане; това бяха само проекти — едно чудно сборище от мечти, илюзии, налични сили… Да, утре светът ще бъде такъв, какъвто го направят тези младежи с тесни рамене, тези още неоформени и умни момичета. Да ги наблюдаваш, значи да надникнеш в бездната на идващите години, да се приближиш до гроба и едновременно с това отново да потънеш в надежди. Мадлен все повече се вълнуваше, колкото по-добре съзнаваше, че принадлежи на една минала епоха в сравнение с тия младежи, чието истинско богатство бе в това, че нищо не притежават. Тя едва чуваше Патрик, който й обясняваше технологията на морското сондиране — беше обзета от неумолимата тъга за времето, което отлита. Други младежи седнаха до нея. Образува се кръг и се поведе разговор върху използуването на кинематографията за пропагандни цели. Всички се оживиха. Повечето бяха против намесата на политиката в изкуството, обаче Фредерик Масар поддържаше със страст възгледа, че пълното съчетание е едно от неотменните условия за откровение в изкуството. Франсоаз сядаше по облегалата на фотьойлите, подхвърляше от време на време по някоя дума, сменяше често мястото си и се преструваше, че е увлечена в спора, но явно умът й бе другаде. В седем часа без четвърт се звънна и тя, преобразена, тръгна към вратата.