Анри Труайя - Ейглетиерови

— Зная го аз твоя номер — „английски тип“! — извика Мадлен. — По мое време това заведение се наричаше просто чайна „Сен Мишел“!

Тя първа се вмъкна в атмосферата на наздравиците и на шепота от разговорите. От всички страни в главата й нахлуха спомени. Залата със светлата ламперия не беше променена. Нито малките лампи върху масите. Мадлен се видя седнала с Юбер — веднъж в дъното срещу касата, втори път близо до камината под тази английска щампа, изобразяваща лов с кучета, а друг път вляво от вратата; през този ден те бяха прекарали три часа пред две чаши чай и затова собственицата грубо ги бе помолила да правят занапред поръчки, който да съответствуват на времето, през което ще заемат масата. На излизане те бяха се смели до сълзи. Защо да отрича, че бе имала хубави моменти с Юбер? Щастлива не е била, но се е забавлявала, вълнувала се е… Всички маси бяха заети. Само младежи. Безспорно тя бе най-старата в тази среда тук. Годините й тежаха като чувал върху раменете…

— Я виж, там двама си тръгват! — прошепна Франсоаз.

Те избързаха и заеха една кръгла масичка, разположена между една двойка, вцепенена в мълчаливо съзерцание, и трима розови, предвзети и лакоми младежи, които стръвно лапаха кифли. Едва седнали, Мадлен запали цигара, като мислено съжаляваше, че не бе пушила цели тридесет минути. После с присвити очи се наведе над племенницата си и се вгледа с взискателна нежност в нейното лишено от чар лице, в тъжните устни и в челото й, изпъкнало над бухналите небрежно кестеняви коси. В овала на мрачното й лице две големи зелени зеници, натежали от тъга, светеха с такъв блясък, че човек забравяше веднага другите подробности на нейния образ. „Само ако би полагала грижи за косата си — помисли Мадлен, — ако би слагала малко грим, ако би се отказала от тези робсакове!“ Една сервитьорка донесе чая и парчетата кейк, които бяха поръчали на влизане. Франсоаз напълни двете чаши, взе ръката на Мадлен в ръцете си, стисна я, започна да я мачка и въздъхна от щастие.

— Прекрасно е, че си тук! Гледам те и сега всичко ми се вижда лесно! Но защо не ни предупреди, че пристигаш?

— Реших внезапно — отвърна Мадлен. — Имам спешна работа… Съобщиха ми за продажба на едни автомати в салона „Друо“. Пък аз точно сега имам клиент, който търси. Нямах никакво време…

— Страхувам се, че си дошла само заради моето писмо!

— Какво писмо? — каза Мадлен, като се престори на изненадана. — О, не, защо мислиш така! Не, не…

Тя завъртя лъжичката в чашата си и продължи с отсечен тон:

— Впрочем не беше много весело твоето писмо. Неприятности ли имаш?

— И да, и не — отвърна Франсоаз. — Всъщност аз самата не зная къде се намирам.

— Нещо сериозно?

— Не съвсем.

За няколко секунди те потънаха в мисли — едната не се решаваше да се довери, другата се страхуваше да не отблъсне признанието с нетърпеливо любопитство. Най-после Франсоаз прошепна:

— И така… Аз срещнах едно момче… Патрик Тронше…

Мадлен бе обзета от радост: влюбената Франсоаз ще се отпусне, ще разцъфти, ще започне да диша с всички пори на кожата си!

— Много хубава новина ми казваш, мила! — извика тя. — Разправяй!

— Запознах се с него у приятели през месец май — започна спокойно Франсоаз. — После, през време на лятната ваканция, се загубихме. В началото на новата учебна година съвсем случайно го срещнах в една от книжарниците в квартала. Той завършва геология, подготвя дипломната си работа. Излизали сме няколко пъти заедно.

— Как изглежда? — попита Мадлен. — Хубав ли е?

Този въпрос се изплъзна от устата й: тя се засрами, сякаш бе извършила детинска постъпка. Франсоаз я загледа приятно изненадана.

— Не е грозен, струва ми се — каза тя.

Твърде любопитна, за да може да се въздържа, Мадлен се върна на въпроса:

— Едър? Черноок? Разкажи ми подробно!

— Среден — каза със смях Франсоаз. — По-скоро рус. Носи очила.

— Интелигентен?

— Много интелигентен!

— И друго?

— Много коректен… много прям… много възпитан…

— И все пак това не му пречи да има много недостатъци.

— Забелязала ли си ги вече?

— Разбира се, Маду! Ние не се възхищаваме един от друг!

Мадлен се почувствува изостанала от времето със своя пансионерски ентусиазъм. Тя бе на осемнадесет години; а Франсоаз на петдесет.

— От какво семейство е? — попита тя, за да се върне към действителността, но веднага отсъди, че и този въпрос, е неуместен анахронизъм.

— От скромно — отвърна Франсоаз.