Анри Труайя - Ейглетиерови

Обед е вече! Тя се бе зарекла да отиде на плажа, за да събере миди. Това бе всекидневната й разходка, единственото физкултурно упражнение, което все още се осмеляваше да прави. Преди осем години беше започнала да пълнее. Отначало, разбира се, това явление я огорчи. Сега не искаше и да знае. Без да обръща внимание на външността си, тя прекарваше по цели дни облечена с панталон и пуловер.

След пет минути Мадлен бе вече на улицата с жълта мушама на раменете и с качулка, нахлупена чак до веждите. Дъждът, отвяван от вятъра, зашиба лицето й така силно, че отне възможността й да мисли. С празна глава и с лице, зачервено от студа, тя закрачи срещу вятъра. В селцето всичко лъщеше — и покривите, и прозорците, и локвите. Колата й, едно малко рено-4, беше паркирано на площада пред изоставената църква. Мадлен се тръшна на седалката, запали мотора и се загледа в чистачките, които затанцуваха върху предното стъкло, плувнало във вода.

Когато пристигна, плажът беше изцяло оголен от отлива. Една равна пустиня, твърда и мокра, се разстилаше надалече и опираше до разпенената бразда на морето, свило се на кълбо. Между продълговатите гладки островчета лъкатушеха бързи поточета, претегляни от морето, край ронливите брегове се образуваха канали, зееха и пъстри локви, пълни с малки раковини с прозрачни черупки. По пясъка бяха останали кичури черна трева, очертана с мръсна пяна, сякаш залети с помия от пране. Свежият въздух лъхаше на сол и на водорасли. Глух тътнеж долиташе откъм хоризонта. С оглушителен крясък огладнели чайки летяха в небето. От време на време на границата между пясъка и водата се очертаваха човешки силуети, разчорлени и мокри. Те се навеждаха и изправяха, сякаш беряха плодове от земята. Мадлен събра няколко миди, които бяха почти заровени в пясъка, отвори една от тях с ножчето си и я лапна. Върху езика й се разля целият аромат на морето. Тя се въздържа да изяде другите. Запази си ги за ордьовър на обеда. Ще си купи и колбаси от Силвестър. При него има от ония туристически пастети… Те не се препоръчват много на хората, който искат да запазят линията си. Но тя никога не би имала кураж да се откаже от удоволствието да яде. Пък и за кого ли би се подложила на такива мъки. Сега ще се наяде набързо, пред камината ще изпие едно топло кафе и една малка чашка ракия… После ще се залови с гоблена си — голям букет полуувехнали жълти и червени цветя, ще пусне една плоча — за предпочитане Бах или Моцарт — и до мръкване ще се проточат безкрайните часове сред нейните скъпи вещи, безмълвни и неподвижни. Изведнъж потокът на мислите й се прекъсна. Тя се завъртя около себе си. Навред пустош, сивота, дъжд, пясък, вода… Какво прави тук на този плаж с пазарска кошница? Едно непреодолимо желание я обзе като жажда. Да телефонира на Франсоаз? Не, невъзможно е да се разкриеш някому по телефона. Някои признания, някои съвети могат да се кажат само очи в очи. Трябва да отиде там, да разпита, да се помъчи да узнае, и то веднага…

Тя хвърли мидите й с гръб към вятъра пое обратния път. Краката й леко затъваха в мокрия пясък. Върна се с колата, влезе вкъщи, натъпка багажа си. Излезе отново навън облечена по градски и с чадър в ръка. Два пъти превъртя ключа на външната врата, захвърли куфара си върху задната седалка на колата, хвана решително кормилото и потегли в дъжда. По пътя за Париж тежки камиони, подгонени от проливния дъжд, се движеха в колона. Тя успя да ги задмине един след друг, като напредваше в права линия. И започна да мисли само за Франсоаз.

Много типичен е този шум на дъжда върху листата на банановите дървета. Монотонното барабанене, което продължава от три дни, притъпява ума като някакво злокобно заклинание. Застанал на прага на колибата, Даниел се мъчи през водния екран да види тропическата гора, в чиито тайни се е заклел да проникне. Изведнъж поройният дъжд спира, небето се изяснява, пейзажът се отърсва от парната баня и се очертава. Бързо една закуска от ориз и захарна тръстика преди тръгването. Ето, там-тамите и хлопките ехтят в далечината. Това е сигналът. Колоната тръгва начело с водач, черен атлет с къса поличка от суха трева. С меча си той проправя път в девствената гора. Падат разсечени лиани, дано не са змии. Даниел стъпва в тресавище, пълно със загнили листа, ларви и кал. От всички страни се разнасят пронизителни крясъци на пискливи птици, кикотения на маймуни, ръмжене на диви зверове.

— Ейглетиер, повторете това, което казах!

От недрата на Африка Даниел поглежда отчаяно плешивия, бледен и тъжен мъж, който иска да го изпита.