Анри Труайя - Ейглетиерови

— Ясно е, че не сте слушали! — продължава преподавателят по математика. — А всъщност вие би трябвало да удвоите вниманието си, защото нямате влечение към математическите науки. Не се учудвайте, ако бъдете наказан следващия четвъртък.

Даниел не се чувствуваше вече с колониална каска. Другарите наоколо му се смееха. Нямаше защо да им се сърди. Малко преди това, в часа по география, те бяха толкова мили към него! Ще им бъде благодарен през целия си живот, че го избраха заедно с Лувие да ползува за пътешествие стипендията „Зелиджа“. Всичко стана според правилника, чрез тайно гласуване. Той беше произнесъл пред тях малка реч, за да обясни какво го привлича в Африка, и още в първия тур на гласуването получи мнозинство. Наистина най-добрият му приятел Дебюке агитираше за него от две седмици. Как да му се отблагодари? Ще му донесе един амулет от Брега на слоновата кост. Всъщност той желаеше да проучи Брега на слоновата кост. Според думите на най-меродавните автори там имало още неизследвани области, където въпросите на честта още се уреждали с отровни стрели. Посещавайки тези диви места, човек трябва да извърши двойно пътешествие — в пространството и във времето. Само като помислеше за това, Даниел излиташе в облаците. Вкъщи брат му и сестра му се присмиваха на лудостта, баща му не казваше нито да, нито не. Налагаше се да бъде убеден по спешност. Без неговото писмено разрешение той нямаше никакви изгледи за успех. Даниел съжаляваше, че в очите на профаните — какви ограничени хора! — предстоящият му зрелостен изпит е по-важен от експедицията, за която се готвеше. Сега, след като е посочен от другарите си, той трябва според правилника да представи до втори януари проект за маршрута си и обяснения за избраната от него тема. От всички седемстотин и двадесет проекта, предложени от абитуриентите, журито ще подбере триста и техните автори ще получат по една малка стипендия за пътуването и по едно препоръчително писмо, преведено на пет езика. Като се върнат от обиколката, всички ще представят във фондацията подробен доклад за направените проучвания, подкрепен със снимки и рисунки; най-добрите доклади ще имат право на една втора, по-голяма стипендия за ново пътешествие.

Скрил се зад гърба на своя приятел, Даниел се наведе над джобния си атлас, разтворен на Африка. Беше вече очертал пътя си с червен молив: Париж, Марсилия, Алжир, Казабланка, Дакар, Конакри, Абиджан… Задача: здравните условия на африканците извън големите селища. Разбира се, това беше много претенциозна тема за един завършващ лицей ученик, който нямаше и най-елементарни понятия от медицина. Но макар и да съзнаваше, че въпросите, които искаше да проучи, надхвърлят сегашните му познания, Даниел разчиташе, че на място, когато ще се пече на ръжен, ще съумее да се справи — въодушевлението ще замести науката. При положение че неговият проект бъде одобрен, той ще замине веднага след матурата — издържал или скъсан, това няма значение! — тоест на всяка цена още в началото на юли. Сега сме едва ноември! Седем месеца в очакване! С примирение той даде ухо на обясненията на алгебричните формули. Знакът на производната. Значението на измененията на функцията x от y. Черната дъска беше покрита с тебеширени числа. Човек би помислил, че това е тълпа от негри, които въртят бялото на очите си. А дъждът продължаваше да се лее зад мръсните прозорци в двора на лицея, над островърхите колиби, върху девствената гора, върху пълното с мляко с кафе блато, в което се гмуркат хипопотами. Най-после в четири часа следобед училищният звънец отне думата на учителя и отпрати Африка в мъглите. Четиридесет ученици се спуснаха към вратата така, както пътниците на потъващ кораб се хвърлят към спасителните лодки. Дебюке настигна Даниел в коридора и го тупна по рамото.

— Е, доволен ли си?

— Още питаш! — отвърна Даниел. — Но ти също трябваше да кандидатствуваш.

— Родителите ми не са съгласни.

— Ами ако ги бе пообработил малко?…

— Майтапиш ли се? — въздъхна Дебюке. — Те винаги са съгласни с всичко и това именно създава трудности! А пък най-важното е, че няма да ми бъде приятно да замина само с толкова пари, колкото да не умра от глад. Аз обичам да си гледам кефа. Ще пукна от скука, като напусна стаята си, грамофонните си плочи, книгите си. Ти ще каталясаш там!

— Може би.

— Не те ли е страх?

— Да, малко — призна си Даниел. — Но е привлекателно.

Той пресилваше любовта си към приключенията само за да прилича на героите, които Дебюке създаваше във фантазията си. А в същото време Дебюке привидно проявяваше остарял вече вкус към комфорта и към интелектуалните интереси изключително само за да поддържа авторитета си пред Даниел. Винаги беше изискано облечен този Дебюке: дребен, кокетен, рус, с чиста риза, с малки крачета в черни, винаги лъснати обувки. Съвсем малка зъбна протеза придаваше метален блясък на усмивката му. Думите звучно се лееха от устата му. Той бе пръв във всичко. За Даниел, който се миеше колкото се може по-рядко и беше небрежен към облеклото си, този денди с остър ум беше образец на съвършенство, което той никога не бе претендирал да достигне. Даниел хвърли кос поглед към отражението си в стъклото на един от прозорците в коридора. И още веднъж трябваше да оплаче своите тесни рамене, дългите си ръце, своя отпуснат вид и малката си кръгла глава с груби черти, прихлупена от кичур светлокафяви коси. Обаче ще добие по-хубава фигура с кафявата униформа, с камерата през рамо, с бастунчето в ръка.