Анри Труайя - Ейглетиерови

— Чудесна подготовка за един изследовател! — каза Франсоаз иронично.

Карол наведе глава и подръпна малкия си нос.

— Деца мои, говорете каквото си щете, но аз ще запазя моята Мерседес. Впрочем ако я уволня, друга няма да намеря. Най-много пак някоя испанка, която не говори френски. А Мерседес все пак е от седем години във Франция.

— И от две години при нас! — каза Даниел. — Невероятно! Ах, колко хубаво ни е дресирала тя. Внимание! Пазете се!…

Той уточни положението и в този момент в хола влезе прислужницата, слаба, мургава и намусена жена с остър нос и големи тежки клепачи.

— Мадам, сервирано е — съобщи, тя.

На масата Карол се мъчеше да поддържа разговора въпреки смразяващото присъствие на слугинята, която влизаше и излизаше с презрителен поглед, сякаш се бе заблудила в среда, недостойна за нейния произход. Менюто се състоеше от задушено, студено месо и салата. Но на Карол, която спазваше някаква диета, Мерседес донесе изпечено на скара тънко парче неосолено месо и варени зеленчуци. Тя бавно и без охота ровеше в чинията си.

— Би трябвало да взема пример от вас — каза Мадлен, — но нямам кураж.

— Аз го правя не толкова от суетата да не напълнея, колкото от здравословни съображения. Щом започна да напълнявам, имам главоболие…

„Лъжеш, драга!“ — помисли си Мадлен, без да знае точно защо. Карол разпита децата как са прекарали деня. Франсоаз разказа за курса си по руски език в Института за източни езици.

— Страшна бъркотия е в нашия курс! Ние сме два пъти повече! Просто не знаят къде да ни настанят! Едва днес се запознахме с нашия преподавател. Той е забележителен!

— Кое му е забележителното? — запита Карол.

— Всичко! И най-важното — той е руснак. Казва се Александър Козлов. Ще ни научи поне на добро произношение. А именно това е най-трудното…

Тя говореше разпалено, сякаш беше трогната от интереса, който проявяваше към нея мащехата й. Мадлен си каза, че напразно се е страхувала преди пет години, когато очакваше Карол да започне да враждува с децата. Те я бяха приели, защото тя не се стараеше да им се налага. Всъщност не бяха ли те по-близки с тази жена, отколкото с баща си? И все пак Карол не бе успяла да разтвори сърцата им. Мадлен беше уверена, че не е изместена като довереница на съкровени тайни. Седнала между племенницата и племенника си, тя се чувствуваше поласкана от доверието, което те й бяха засвидетелствували спонтанно един след друг, без да го е желала. Пристигнала с празна глава, сега имаше толкова много грижи, че й стигаха да подхранва самотата си през много дни и нощи. Франсоаз влюбена, Даниел в подготовка за Африка!… Така възбудена, тя запали цигара през време на яденето, извини се и стана, за да вземе пепелник.

— Но аз щях да ви го подам, мадам — каза Мерседес, — нали затова съм тук…

Тя говореше почти без да отваря устата си.

— Но да! — прошепна Карол с отегчен вид.

В момента, когато Мерседес започна да сменя чиниите за десерта, външната врата хлопна. Всички надигнаха глави. Появи се Жан-Марк, разпален и задъхан.

— Много съжалявам! Автобусът ми се забави, движението беше задръстено.

— Трябва да пътуваш с мотопед като мене — каза Даниел. — И ще се промъкваш отстрани!

Без да погледне малкия си брат, Жан-Марк заобиколи масата и извика:

— Мадлен! Каква изненада!

От две години само той от трите деца не я наричаше леля Маду. Може би защото беше най-голям: навършваше двадесет години! Мадлен подаде бузата си на това голямо, стройно, мургаво и добре облечено момче, което се наведе над нея. После го видя как целува ръката на Карол. Вежлив по природа като баща си. Но имаше нещо отпуснато в долната част на лицето му. Беше запазил лошия навик от детинството си — да стои с отворена уста. Дълги, черни мигли засенчваха синьо-зеленикавите му очи.

— Господин Жан-Марк вечерял ли е или трябва да му сервирам? — попита Мерседес с остър тон.

— Дайте ми парче студено месо — промърмори Жан-Марк. — Това ми стига.

После Агнес — със запретнати ръкави и овехтяла престилка — поднесе десерта: часът беше девет и пет минути, Мерседес вече бе изчезнала. Цялото семейство избухна в смях.

— Нали ти казах, Маду? — възкликна Даниел.

— Уверявам ви, че ние сме от добро тесто! — допълни Жан-Марк.

— Всичко това е без значение! — въздъхна Карол.

Страхът й от усложнения в отношенията с прислугата, колкото и парадоксално да бе това, я караше да проявява висши социални разбирания. Тя беше снизходителна до безкрайност. В хола поръча да сервират за всички кафе, а за нея чай от някаква билка. После говори за умората си, за безсънието си, закле се, че Париж я убива и че сто пъти би предпочела да живее в някое рибарско село. В десет часа, понеже знаеше, че Мадлен гори от желание да остане сама с племенниците си, тя се оттегли.