Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Бяхме взели съвсем малко багаж, така че не бе трудно да го стегнем и веднага да се пренесем.

Като се появихме на горния етаж, сварихме Насрин да кади около главата на сина си. Размахваше кадилница, пълна със смрадливи, тлеещи черни семена, за да прогони злите сили, преди да го сложи да спи. Помислих си, че една приказка и чаша топло мляко са по-подходящи, но си замълчах.

Мамал и Насрин гостоприемно ни предложиха спалнята си, тъй като им било все едно дали ще спят на земята в съседната стая или в голямото си двойно легло. Те демонстрираха пълно пренебрежение към мебелите. В столовата имаше голяма маса с дванайсет стола, а дневната бе обзаведена с удобни, съвременни мебели, тапицирани в зелено кадифе. Те обаче не обръщаха никакво внимание на тези останали от шахско време символи на западното влияние и държаха двете стаи заключени, а разговаряха седнали на пода в хола, покрит с персийски килим. В хола имаше още телефон и германски цветен телевизор — това беше всичко.

Насрин поддържаше по-голяма чистота, отколкото Есей, но скоро разбрах, че готви ужасно — нито знаеше, нито се вълнуваше от неща като хигиена или вкусна храна. Като купеше парче агнешко или — с малко повече късмет — някое пиле, тя го завиваше във вестник така, както си беше с перата и вътрешностите и го пъхваше във фризера. Същото това месо биваше размразявано и замразявано неколкократно, преди да бъде изядено. Оризът й бе най-мръсното нещо, което бях виждала, и гъмжеше не само от черни буболечки, но и от бели червейчета. Дори не си правеше труда да го измие, преди да го сготви.

За щастие готвенето скоро стана моя грижа. Мамал искаше ирански гозби, но поне можех да бъда сигурна, че продуктите ще са чисти.

Най-после имах нещо, с което да запълня времето си. Докато Насрин беше в университета, аз чистех къщата: бършех прах, метях, търках и миех. Мамал бе член на управителния съвет на една фармацевтична компания и скоро установих, че благодарение на работата си имаше достъп до редки неща. Килерът им бе пълен с такива съкровища като гумени ръкавици, шампоани и с около сто кутии прах за пране — нещо, което бе невъзможно да се намери на пазара.

Насрин с учудване научи, че стените могат да се мият и че техните са били бели, преди да посивеят. Беше доволна от безплатната домашна прислужница, която бе придобила, защото това й спестяваше доста време не само за учене, но и за молитви и четене на Корана. Беше много по-набожна от Есей и ходеше забулена в чадор дори и в собствения си дом.

През първите няколко дни Махтоб си играеше с Амир, докато готвех и чистех, а Муди пропиляваше времето си в бездействие. Можеше да се каже, че сме относително доволни. Муди не отвори повече дума за връщане у Амех Бозорг.

Иранците, изглежда, търсят всевъзможни начини да усложняват живота си. Един ден например Муди ме взе да отидем за захар и тази проста задача се превърна в целодневен ангажимент. Иранците имат различни предпочитания, що се отнася до захарта, с която пият чая си. Амех Бозорг предпочиташе кристална захар, която ръсеше навсякъде по пода. Мамал пък предпочиташе да пие чая с бучка захар, която слагаше на езика си, и смучеше напитката през зъби.

Мамал даде на Муди купони за захар, с които можехме да купим и от двата вида неколкомесечни дажби. Продавачът провери купоните и нагреба няколко килограма кристална захар от купчина, изсипана направо на пода за радост на пълзящите гадинки. После взе един чук и отчупи голям къс небетшекер.

У дома трябваше да направя малки кубчета от голямата буца небетшекер, като отначало я раздробих на по-малки късове, а след това одялках късовете с нещо като длето, от което по ръцете ми излязоха мехури.

Мрачните дни на октомври 1984-а бяха изпълнени с подобни задължения, но аз забелязах известен напредък. Малко по малко Муди свали гарда. Според него готвех ирански яденета по-добре от която и да е иранка, а той знаеше, че трябва да обикалям ежедневно местните пазари, за да набавя най-прясното месо и най-свежите плодове и зеленчуци. Всяка сутрин увивах добре Амир и Махтоб, за да ги предпазя от есенния хлад, и потегляхме по магазините.

Открих едно място, където правеха хамбургери и пици. Съгласиха се да ми продадат два килограма рядко иранско сирене, прилично на моцарела, само защото бях американка. С него приготвих нещо подобно на американска пица. Собственикът на въпросния магазин — „Пол Пица“ — обеща да ми продава сирене, но само на мен. Това беше първият път, когато моята националност ми помогна.