Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди я заварил навлечена като денк и увита в купища одеяла, за да изхвърли злите демони заедно с потта. Сложил й инжекция, за да успокои болката.

— Изобщо не беше болна — измърмори той. — Просто иска да превърне банята във велико събитие.

Учудваше ме приятелското отношение на Реза към мен. Като го изхвърлих от дома ни в Корпус Кристи, той много ме намрази и взе да злослови по мой адрес. Сега по всичко изглеждаше, че е забравил старата неприязън помежду ни и при все че подкрепяше иранската революция, пазеше хубав спомен от Америка.

Една вечер Реза се опита да разнообрази живота в американски стил, като ни заведе на пицерия. Двете с Махтоб умирахме от глад, но апетитът ни изчезна още щом ни сервираха пицата. Тестената част представляваше сух ирански хляб, залят отгоре с няколко супени лъжици доматено пюре и парченца агнешко месо. Сирене нямаше. Вкусът бе ужасен, ала ние хапнахме, колкото да уважим жеста на Реза.

Племенникът на Муди също остана доволен от себе си, защото ни демонстрира дълбоко познаване на западния начин на живот, който според него се състоеше в ядене на пица. След вечеря каза нещо, което подпомогна собствените ми планове.

— Искам да научиш Есей да готви по американски.

За да покажа на Есей как се прави бифтек или картофено пюре, трябваше с часове да обикаляме за продукти, които не се намираха лесно. Побързах да приема предложението му, преди Муди да възрази. Впоследствие сам пое ролята на пазач, когато с Есей потегляхме из техеранските пазари. Внимавах откъде минавахме и постепенно започнах да се ориентирам из града. Научих се да вземам „оранжеви“ таксита, а не по-скъпите и по-редки „телефонни“ таксита. „Оранжево“ такси може да кара всеки, който разполага с автомобил и има желанието да спечели някой и друг риал. „Оранжевите“ таксита се движат но оживените главни улици. Те си имаха, кажи-речи, постоянни маршрути, подобно на автобусите.

Присъствието на Муди ме изнервяше по време на тези излизания. Надявах се бдителността му да намалее и да ни пуска навън сами. Може би дори сами с Махтоб. Това би ми дало възможност да се свържа още веднъж с посолството и да проверя дали Хелън е получила писма на мое име и дали Държавният департамент е направил нещо, за да ми помогне.

Муди бе ленив по природа. Ако успеех да го убедя, че съм свикнала с живота в Техеран, той сигурно щеше да зареже пъдарската си роля.

Към края на втората седмица от престоя ни у Реза и Есей разбрах, че скоро ще трябва да се сбогуваме. Домакините ни все повече се отегчаваха от нас. Мариам бе една малка егоистка, която не желаеше да дели играчките си с Махтоб. Есей продължаваше да бъде отзивчива, но но всичко личеше, че присъствието ни в тесния апартамент я притеснява. И Реза правеше усилия да се държи приятелски, но като се връщаше у дома след работа — беше счетоводител във фирмата на Баба Хаджи, — по лицето му се изписваше упрек срещу леността на Муди. Бяха разменили ролите си. В Америка Реза живееше на гърба на Муди, а сега ставаше обратното, въпреки че това не се нравеше на Реза. В крайна сметка поканата им се бе оказала един тароф.

Неблагодарността на Реза възмущаваше Муди, но вместо да разчита на авторитета и положението си, той реши да отстъпи.

— Не можем да останем тук — каза ми той. — Дойдохме само за малко, за да се почувстваш по-добре. Трябва да се върнем. Не можем да обиждаме сестра ми по този начин.

Обзе ме паника. Помолих горещо Муди да не ме връща в ужасната къща-затвор на Амех Бозорг, но той бе непреклонен. Махтоб също се разстрои от тази новина. Въпреки че двете с Мариам не се разбираха, тя хиляди пъти предпочиташе тази къща пред другата. Същата вечер в тоалетната двете се помолихме на Господ да ни помогне.

И Той ни помогна. Не знам дали Муди, като видя как се натъжихме, е говорил с тях или не, ала Мамал и Насрин слязоха при нас с едно предложение. С изненада разбрах, че Насрин говори добре английски — тайна, която бе пазила от мен до този момент.

— Мамал е на работа по цял ден, а аз ходя в университета следобед — обясни тя. — Имаме нужда някой да се грижи за малкия.

Махтоб нададе радостен вик. Едногодишният син на Насрин, Амир, беше добро дете и Махтоб много обичаше да си играе с него. При това той носеше пелени.

В Америка Мамал ми беше много по-неприятен от Реза, а Насрин се бе отнасяла към мен с пълно пренебрежение през целия ми престой в Иран. Обаче възможността да се пренесем в техния апартамент на горния етаж бе за предпочитане пред връщането у Амех Бозорг. Освен това предложението не беше тароф. Те искаха да живеем с тях, имаха нужда от нас. Муди се съгласи, но ме предупреди повторно, че е само временно. Скоро трябвало да се върнем у сестра му.