Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Няма да е зле, ако млъкнеш и малко помислиш. Тя ми каза да седна и да гледам в огледалата.

Муди се обърна към сестра си, която продължаваше да разиграва своята истерична сцена. Размениха си няколко думи и Муди се обърна към мен:

— Казала ти е да седнеш и да погледнеш към огледалата, но е нямала предвид да останеш там.

Как ненавиждах тази зла жена!

— Настаран също не влезе — подчертах аз. — Защо не й се сърдиш на нея?

Муди отправи въпроса към Амех Бозорг. Още ми беше страшно сърдит и започнада превежда отговора на сестра си, преди да е помислил за усложненията.

— Настаран е в мензис — преведе той. — Не може да… И тогава си спомни. Аз също бях в мензис. Разумът още веднъж надделя над лудостта му. Той моментално омекна към мен и насочи гнева си към своята сестра. Спориха дълго, продължиха да се карат и в колата. Тръгнахме към дома на брат им.

— Казах й, че не е справедлива — тихо и съчувствено промълви Муди. — Още не разбираш езика, а тя все бърза.

Пак ме изненада. Днес проявяваше разбиране. Какъв ли щеше да бъде утре?

Учебната година започна. В първия учебен ден учителите от цял Техеран изведоха децата на улична демонстрация. Стотици ученици от близкото училище маршируваха край къщата на Амех Бозорг и скандираха отблъскващия лозунг „Смърт на Америка!“, като прибавяха и още един враг „Смърт на Израел!“.

В спалнята Махтоб си запуши ушите, ала виковете проникваха навсякъде.

По-лошото бе, че Муди се вдъхнови от този пример за ролята на училището при възпитанието на иранските деца и реши да направи от Махтоб покорна иранска дъщеря. След няколко дни най-неочаквано обяви:

— Утре Махтоб тръгва на училище.

— Не можеш да постъпиш така! — извиках аз.

Махтоб увисна на ръката ми. Знаех, че ще изпадне в ужас, ако я отделят от мен, а освен това и на двете ни беше ясно какво значи „училище“: че оставаме тук задълго. Муди обаче бе непоколебим. Двете с Махтоб се опитахме да го разубедим, но без резултат. Най-накрая казах:

— Първо искам да видя училището. Муди се съгласи.

В ранния следобед тръгнахме към училището. С изненада открих, че сградата е модерна и чиста, с хубава, добре поддържана градина и плувен басейн. Тоалетните бяха като в Америка. Муди ми обясни, че това е частно училище за деца в предучилищна възраст. Когато детето навърши съответна възраст, трябва да се запише в държавно училище. Тази щеше да бъде последната предучилищна година на Махтоб и той държеше тя да започне тук, преди да отиде в по-суровата атмосфера на държавното училище.

Бях твърдо решена Махтоб да запише първи клас в Щатите, но, разбира се, премълчах това, докато Муди разговаряше с директора и превеждаше моите въпроси.

— Говори ли някой английски тук? — попитах. — Махтоб не знае добре фарси.

— Да — гласеше отговорът, но в момента отсъства. Муди каза, че би искал Махтоб да тръгне на училище още на следващия ден, но директорът обясни, че има списък на чакащите и че срокът на изчакване може да продължи шест месеца.

Като разбра, Махтоб въздъхна с облекчение, защото това отменяше незабавното изпълнение на решението на баща й. На връщане към къщи мозъкът ми бързо заработи. Ако Муди успее да изпълни плана си, ще усетим горчивия вкус на поражението. Това беше първата му конкретна стъпка към установяването ни в Иран, но можеше да се окаже и междинен етап по пътя ни към свободата. Идеята нещата да добият нормален вид не изглеждаше съвсем лоша. Сега Муди бе непрекъснато нащрек и дебнеше всяка моя крачка. При тези условия не бих могла да предприема абсолютно нищо за нашето спасение. Започнах да разбирам, че единственият начин да накарам Муди да се отпусне, бе да го накарам да повярва, че съм готова да остана в Иран.

Скрита в моята килия — банята, — цял следобед и цяла вечер се опитвах да очертая някакъв план за действие. Разсъдъкът ми бе замъглен, но се мъчех да мисля логично. Преди всичко знаех, че трябва да се погрижа за здравето си. Съсипана от болести и депресия, спях и се хранех недостатъчно и единствено лекарствата на Муди ми осигуряваха желания покой. На това трябваше да се сложи край.

Успях да убедя Муди да напуснем дома на Амех Бозорг. Тук всички бяха мои врагове. Амех Бозорг и Баба Хаджи ставаха все по-недружелюбни с мен. Баба Хаджи дори настояваше да взимам участие в безконечните им ежедневни религиозни ритуали. Това се превърна в повод за сдърпване между него и Муди. Муди се опита да му обясни, че изучавам каноните на исляма, доколкото мога. Той не искаше да ме принуждава да участвам в молитвите им. Това обаче ме накара да осъзная, че всъщност Муди наистина се надяваше да свикна тук.